Любовта към отечеството трябва да бъде и любов към човечеството. В.Г.Белински

ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ - Апология на македонизма

Доц. д-р Георги Радулов
(Продължава от миналия брой)

За “воевода българский” е обявен и Костадин Драгаш, владетелят на Велбъжд (дн.Кюстендил), който също е славянин от сръбско потекло. Евли Челеби намира българи в Белград през ХV в.. Той пише, че Евренос бей отнема Драма (1373 г.) от владетелите й гърци и българи, а знае се, че владетeли на Драма тогава са независими феодали от сръбско потекло. Паисий в своята история пише: “Така маджарите сторили зло на панонските българи ...”. В 1833 г. живеещите в Солун дебарчани, крушевчани и кичевчани се обърнали към руския монах Исая с думите: “Отче, молим те, учини нама мило како знаеш книга нашинска, сиреч славянска, или ти на просто бугарска”. Още по-ясен е отец Генадий, който казва (средата на ХIХ в.): “Гърците, които ни наричат варвари, нека си спомнят, че взимат просветата си от Европа, а в Европа най-образованите философи са от Бохемия и Моравия и всички те са славяни, наши братя, чисти българи”.
Съвременни гръцки историци също признават, че под термина вулгари (българи) се има предвид славяни. Проф. Стилпон Кирякидес пише (1955 г.), че до Симеон се различават българите от склавините, но след Самуил склавините изчезват, “а всички македонски славяни се наричат от византийците българи. По този начин ние самите дадохме името българин на всеки, който говори славянски”.
Че под понятието “българи” се е разбирало “славяни”, са принудени от фактите да признават и някои български учени. Св. Иванчев пише: “В старобългарската книжнина езикът, на който са написани старобългарските(?!) паметници, се нарича iазuкъ словeнuскъ. Така се е наричал езикът на славяните, които през втората половина на първото хилядолетие на нашата ера заселват югоизточната част на Балканския полуостров (това не е точно, б.м.). По-късно при известни исторически условия тези славяни приемат народностното име българи, а езикът им - названието български език.” Авторът сам вижда противоречие между означаването с името българи и Аспаруховите хора и част от балканските славяни. Ето как той излиза от това противоречие: “Някои смятат, че има опасност под термина “старобългарски език” да се разбира не езикът на българските(?!) славяни, а езикът на Аспаруховите българи. Такава опасност е мнима, защото за езика на Аспаруховите българи съществува специално название първобългарски(!?) или прабългарски”(!?). И славяните са българи, и тюрките са българи, само че едните са “първобългари”, другите “второбългари”. (Както се казва: “Ученото си е учено, знае как да се оправи…”).
3. На жител на темата Вулгария, след падането на Самуиловото царство.
4. Друг смисъл. Ще цитираме един български автор: “Подобно изрично поясняване от ... византийски автор, че “Македония” е вече “България”, срещаме в Хронографията на Йоан Малала, писана по всяка вероятност през втората половина на VI в. (т.е. повече от сто години преди Аспаруховите тюрко-българи да се появят отсам Дунава, б.м.). В разказа за нападението ... срещу Троя, този хронист съобщава: “... И Ахил ... водейки своите мъже, достигащи три хиляди души, наричани мирмидонци, а сега българи ...” Както вижда читателят, историческите факти, че Македония е вече “България”, са налице?! И факти, пък и тълкуване ...?! Средновековните източници изобилствуват с наименования за българите като скити, мизи, власи, кумани, панонци, хуни, мирмидонци, пеонци, дардани, илири, траки, трибали и др., но това няма значение. Важно е да се докаже, че Македония е България. Според П. Мутавчиев Второто българско царство е наричано “загорско царство”, “царство на Загора” (зад планината) и това наименование се среща в много сръбски, венециански и др. исторически източници от онази епоха. Във ватиканския препис на Манасиевата летопис хан Крум е наречен rex Macedoniae, а Иван Александър -Sanctus Ioanes Alexander Macedo. Сега остава ние, македонците, да започнем да твърдим, че България никога не е имало, щом като за Светия престол това са македонски царе.
Нека читателят се замисли над факта, че терминът “българи” (“вулгари”) за население, отседнало в южната част на Балканите, го срещаме в Хронографията на Й. Малала много преди тюрко-българите да се заселят на Балканите. В същото време Аспаруховите тюрко-българи се наричат днес прабългари, протобюлгар, протобългари, което означава предци на българите. Не хармонира ли по-добре на историческата истина те да се наричат “следци на българите”? Как да възприемем твърдението, че “българи и славяни създали една държава. Българите като по-малобройни се претопили в славянското море и оставили само името си”, когато това име е съществувало преди тяхното идване?
Й.Раич, цитирайки Мавро Орбини, пише, че българите се споменават да воюват в Тракия през 390 г. Логично е да се замислим, дали тук под понятието “българи” в 390 г. се имат предвид тюрко-българите (днес наричаните “прабългари”). Такъв българофил като Н. С. Державин е категоричен, че “първите грабителски нахлувания на българските кутригури в територията на Византия” започват след 493 г. Същият автор твърди, че предците на прабългарите не са наричани от византийските автори българи, а хуни, кимерийци, както и с племенните имена утигури и кутригури. Според него името българин се употребява в VI в. от готския историк Йорнанд.
Очевидно е от казаното, че под понятието “вулгари” не са разбирали българи в днешния смисъл на думата, но когато трябва да се оправдаят националистически претенции, това няма значение.
Направихме опит да изясним етимологията на думата “българи”. Най-правдоподобно изглежда мнението, дадено от големия немски славист Макс Фасмер. Той счита, че този термин има две значения: българин -славянин, и българин -представител на тюркските народи. Фасмер е категоричен, че опитите на Шишманов да обясни произхода на този термин от Волга са неудачни, както и на Дечев да го обясни като произлязъл от немската дума “борец” (от balgen -боря се). Според него названието на тюркските племена на Балканите и край Волга като “българи” произлиза от тюркската дума “булгамак” -“смесвам”. Съмнение тук поражда фактът, че етническите имена се дават от съседите. От деликатност Фасмер не коментира произхода на “вулгарос” със смисъл славянин.
Що се отнася до термина “вулгарос” (гр.) “бугарин” (сл.), с който често са означавани славяните във Византийската империя, той вероятно има гръко-латински произход и произлиза от гръцката дума “вулгарос” и латинската vulgaris (едно от значенията на която е “долен, просташки, груб”). Ще припомним, че на френски думата bougar e преведена като мръсник, дявол (виж. френско-българския речник на Даков, Каракашева от 1961 г., с.61). На италиански buggerare означава лъжа, измамвам. Фонетичната близост на дадените две думи с думата “бугарин” и семантичната им близост с “вулгарос” и vulgaris наклоняват везните в полза на изказаното мнение. Неизвестно защо, но и трите названия за славяните “вулгарос”, “сърби” и “склавини” (“есклавини”, “есклавони”) (етимологично от “esclavus” “есклав”, дума, която в средновековния латински има смисъл, както на “славянин”, така и на “роб” [вж.Dictionnaire alphabetique et analogique de la langue francaise, Paris, 1978]) имат обидно, ругателно значение. И трите наименования са получили широко разпространение. Там, където е по-разпространен гръцкият език, славяните са наричани “вулгари” (Македония, Епир, Тракия, Мала Азия). Обратно, там където е битувал латинският, славяните са наричани сърби (Сърбия, Румъния, лужичаните в Германия) и склавини. В първите столетия след разделянето на Римската империя латинският език е бил все още в широка употреба и македонските славяни се наричат (до IХ в.) склавини. По-късно, когато употребата на латинския във Византия намалява за сметка на гръцкия, славяните във Византия все по-често се наричат вулгари.
Обидният, ругателният смисъл на понятието “българин” се запазил до началото на ХХ век. Това се потвърждава от писаното от Паисий (“Поради что са срамиш”), Иван (Ванче) Михаилов, Джовани Амадори-Вирджилий, Г. Кузинери , д-р. Нешич, И. Ястребов и др., които ще бъдат цитирани по-нататък. Обидният смисъл на думата вулгарос е запазен и в съвременния гръцки език. Това се потвърждава от издадения през 1998 г. речник на Бабиниотис, срещу който се дигна голям шум в България. На тези, на които не им харесва писаното във връзка със смисъла на думата, ще отговоря с думите на Бабиниотис: “Не съм виновен, че думата има и такъв смисъл. Аз само отбелязвам факта.”
Това, че славяните са наричани от други етноси “вулгарос”, съвсем не означава, че те са малоценни. Нормално явление е една етническа група да нарича друга с обидно име. Самите славяни наричат и до днес германците с обидното име “немци”. Жителите на Апенинския полуостров нарекли елините “гърци” - “грачещи”. В това отношение могат да се дадат много примери.
Ще отбележим, че славяните в Македония, в по-късни времена, са привикнали с това презрително прозвище и са го възприели, без да виждат обидното в него. Така понятията “македонски българин”, “българин от Македония” имат смисъл на “македонски славянин” и “славянин от Македония” или на “славяногласен македонец”. Тенденциозно българските националисти ги тълкуват като означавене на български народ в днешния смисъл на думата и на тази основа правят невероятни изводи и обобщения.

(Продължава в следващия брой)