Особено наблегна на думата “неискан” и поясни:
- Но после Бойка и Христо Радевски го промениха на “далечен”.
Това прозвуча като гръм от ясно небе или внезапен оръдеен изстрел.
Въпроси и коментари нямаше в момента, но това беше база, върху която щеше постепенно и неотклонно да се изгражда образът на една друга, дотогава непозната Бойка Вапцарова, и с всеки следващ разговор се зачертаваше някоя нейна човешка черта. Но дори и когато не остана нищо светло в образа й, Райна Вапцарова продължаваше възторжено да се възхищава от едно-единствено нещо, като казваше:
- А да знаете само каква домакиня е Бойка!
Колко далече можеше да се отиде по този път?
Твърде далече.
Може би неговата кулминация беше, когато един ден Вапцарова каза:
- Видели са Бойка в много неудобно положение с Никола Гешев.
След като се посъвзех от зашеметяването, попитах:
- Кой я е видял?
Вместо отговор, Вапцарова се смути, започна да заеква, после набързо повтори:
- Видели са я...
Много пъти след това й задавах въпроса:
- Кой?
И винаги получавах този неопределен отговор:
- Видели са я...
От всички разговори, който сме водили, този въпрос беше единственият, който я смути и на който никога не получих конкретен отговор. Това бе-ше някаква много грижливо пазена тайна. И може би неслучайно, защото всеки се досеща какво трябва и може да се разбира под “много неудобно положение”, и конкретният отговор веднага би предизвикал въпроси, като наистина ли “свидетелят” е могъл да види подобно нещо - от заключе-ната килия или когато е чакал отвън пред затворените врати - и твърдението “на калъп” веднага би рухнало под тежестта на своята недостовер-ност.
От хора, които са минали през ръцете на Гешев, знам, че той е бил необикновено талантлив, и това го е правело голям полицай. Другата съставка на този талант са били могъщите му юмруци.
Преди години левият ми съсед по болнично легло беше човек, който имаше незаличим спомен от Никола Гешев, получен в полицията. Направил му очна ставка с друг затворник и го попитал:
- Познаваш ли го?
Моят съсед казал:
- Не.
И тогава Гешев така го ударил с юмрук по главата, че го залепил за стената и с едното си ухо оглушал.
- Ама знаеш ли как ме заболя? Ако беше повторил, всичко щях да си кажа. Но той не повтори - той бързаше, имаше много работа.
За сексуалната му специфика нищо не ми е известно, но каквато и да е била тя, кой би повярвал, че се е изявявала при отворена врата така, че и последният арестант да може да види с очите си “неудобните положения” на това полицейско страшилище.
Така представени нещата - единият, пребит от български инквизитори и с душа между зъбите, която вика смъртта, за да го избави от ужаса без край, а другият - блаженства в прегръдките на Великия инквизитор - звучаха и отвратително, и кощунствено.
На моя въпрос “кой” не беше съдено да пробие стоманената стена на опазената тайна, затова повиках на помощ два други въпроса - “защо” и “ко-га”. И един ден казах на Вапцарова:
- Вие познавахте ли Бойка Вапцарова, преди да се омъжи за твоя бакьо?
Тя отговори спокойно:
- Не, не я познавахме.
- Следователно - продължих аз, - вие не сте имали никакво основание да имате лошо мнение за нея преди сватбата. Това е станало по-късно. Защо и кога?
- Всичко започна след разстрела на бакьо - каза Вапцарова. - Бойка казала, че не иска да има нищо общо с нашия род. И после...
Последва мълчание.
- И какво после?
- После тя някак много бързо го забрави. Две седмици след разстрела тя танцувала на някаква забава...
Съпругата, която не носи траур, за да не се радват враговете, създава впечатлението, че е забравила разстреляния. И ако действително се е случи-ло някъде да танцува, опитал ли се е някой да я разбере? И когато краката танцуват, а сърцето плаче, погледнал ли я е съчуствено в очите? И оне-зи, които са израснали с Библията, нима не са знаели кое осквернява човека?
А след Девети септември е имало спор кой да бъде наследникът на поета - съпругата или майката, защото законът давал това право на съпругата, но после бил променен в полза на майката.
Новината за танцуването била толкова необичайно шокираща, че получила широко разпространение, толкова широко, че стигнала чак до парти-занския отряд.
И тогава Иван Козарев заплакал - заплакал за Никола Вапцаров от огорчение.
И Райна Вапцарова показваше как с ръкавите и на двете ръце си бърсал сълзите и дори искал на него да се възложи задачата да бъде осъществено възмездие...
Такива мисли споделяше Райна Вапцарова.
И неприятни чувства я вълнуваха.
Но тези семейни взаимоотношения като дисхармония от непримирими противоположности предизвикваха основателно недоумение: нима в семей-ство Вапцарови единствената спойка е било кулинарното умение на съпругата? Нима само залъкът хляб ги е свързвал? А толкова често и него не са имали. При горчив живот и най-сладкият залък непоносимо горчи.
А нима Никола Вапцаров, стига да е искал, не е могъл да използва връзките на баща си и да стане добре охранен царедворец?
Но това е било невъзможно за един роден християнин, който категорично заявява:
“И нося в сърцето
си младо
тревожното знаме
и вечния устрем
на всички без покрив
и хлеб.”
От своя страна Бойка Вапцарова не е имала основание да изпитва приятни чувства към Райна Вапцарова.
Това го видях с очите си.
Една привечер вървях по тротоара от хотел “Волга” към площада. И точно там - в долния край на градинката пред хотела - стоеше един възрастен сътрудник на вестника. Когато ме видя, извика ме по име и продължи:
- Ела да те запозная с Бойка Вапцарова!
Отидох и се запознахме.
Те продължиха да разговарят за обикновени неща. Аз мълчах, но чувствах, че тя излъчва необикновено обаяние. Никога не съм имал друго подоб-но усещане.
И точно тогава по улицата мина някакъв познат, който се провикна:
- Хайде на събрание! Райна Вапцарова ще разказва спомени.
Когато чу името й, Бойка Вапцарова потръпна цялата - от главата до петите. И лицето й придоби болезнено изражение и потъмня. Нейната сърдеч-ност мигновено изчезна и тя побърза да се сбогува, за да остане насаме с разплаканото си сърце.
И не можахме да разменим дори и една дума.
В живота на човек има всякакви дни, някои от които са особено черни. Такъв черен ден за Райна Вапцарова се оказа един обикновен ден, в който научихме новината, че е безработна. Как и защо така се завъртяха нещата, никога не узнах. За мене резултатът беше по-важен от причината. А ре-зултатът беше кошмарен - семейството не можеше да се издържа само с пенсията на съпруга й. Животът неудържимо я принуждаваше да работи.
А работа нямаше.
Тогава тя доведе майка си от Банско, за да й помага в търсенето на работа.
Много пъти Райна Вапцарова ми е задавала един и същи въпрос:
- Искаш ли да те запозная с моята майка? Ще видиш какъв чуден човек е тя.
Сега имаше възможност да стане запознанството. И една вечер отидох у тях. Баба Елена седеше на леглото и четеше някаква книга. Не ми обърна никакво внимание. Седнах на един стол близо до нея и зачаках. Тя продължаваше да чете. Минутите се движеха бавно, но увеличаваха броя си. Райна Вапцарова домакинстваше и от време на време поглеждаше към нас.
Мълчанието ставаше неудобно.
Тогава тя каза:
- Мамо, кажи му нещо!
Баба Елена продължаваше да чете. Аз се оказах между две неудобства - и да остана, и да си тръгна.
И когато се чудех какво да правя, баба Елена остави книгата, погледна ме строго и каза:
- Сега трябва да се борим да стане това, за което мечта Никола Вапцаров.
Само това ми каза, но то ми направи много силно впечатление - нима досега нищо не е направено в това отношение? Майката много добре е поз-навала красотата на мечтите на своя син и, съпоставени с реалността, е виждала огромната разлика...
И тогава се случи нещо неочаквано - от гърдите на баба Елена се изтръгна стон - и това беше най-болезнено потресаващият стон, който чух през живота си. Този стон на раненото майчино сърце, което плаче с кървави сълзи, не подлежи на описание. Неща, които съдържат в себе си необоз-рима безкрайност, не могат да се разказват. И ако някога, някъде, някой ви каже, че майчино сърце е прежалимо своето чедо, не му вярвайте.
Повече не можех да остана - оттук нататък всякакви думи бяха излишни.
И дълго време не можах да се съвзема след този страшен стон.
Но когато се посъвзех, продължих да се интересувам за безработицата на Вапцарова поради две причини: със сърцето си чувствах, че спрямо нея се извършва огромна несправедливост и защото много добре знаех какво е умиране от глад.
А надеждата все още беше далече.
Един ден пак й зададох неизменния въпрос:
- Какво става с тебе?
Последва неизменният отговор:
- Нищо.
- Не ходи ли с майка си в Окръжния комитет на партията?
- Ходихме.
- При кого?
- При втория секретар...
- Пак ли ти каза, че няма работа?
- Пак.
Когато в душата на човек се насъбере достатъчно огорчение, тя напуска територията на смирението, затова ми беше интересно да знам как е от-говорила Вапцарова.
- А ти какво му каза?
- Аз се нервирах и заявих: щом няма работа за мене тука, тогава ми позволете да емигрирам на Запад!
- А той как реагира?
- Подскочи целият.
- И какво ти каза?
- Попита ме: а какво ще правиш на Запад?
Гласът на Вапцарова прозвуча твърдо и решително:
- За да напиша романа “Комунисти”.
Лично аз съжалявам, че демокрацията дори и в най-уродливата си форма закъсня и този роман остана ненаписан, защото наистина щеше да бъде един много хубав роман. Предполагам, че в него щеше да намери своето място и една истинска случка, която Вапцарова понякога разказваше.
Преди да постъпи в редакцията, тя работела в друго учреждение. Един ден я изпратили да занесе някакъв документ на някакъв началник.
И тя го занесла.
Дотук - нищо особено.
Но оттук нататък започва необичайното.
След като Вапцарова влязла, началникът побързал да заключи вратата. Навярно се е надявал на някаква лесна победа, навярно е очаквал да се хвърли на врата му, да го прегърне страстно и да зашепне на ухото му прелъстително:
- Миличък! Къде искаш - на бюрото или на пода?!
Но нищо подобно не се случило.
Но се случило нещо невероятно.
Началникът започнал да плаче.
И след като си поплакал, обяснил й защо го ударил на рев.
- Мене - рекъл той - никой не ме обича!
Подтекстът бил ясен: а защо ти да не ме обичаш? Защо да не дойдеш да седнеш на коленете ми и да зашепнеш мъркащо-гальовно:
- Не плачи, мило златно гълъбче! Не плачи! Искаш ли да ти докажа колко те обичам? Готова съм за тебе, мило златно гълъбче, да тръгна без пола по улиците!
Но нищо подобно не се случвало - всичките му очаквания и надежди били попарени, че през сърцето на жената ще намери красивия път към кра-ката й. И той решил да ги атакува - незабавно, без лирични отклонения и ухажьорски церемонии. С подобаваща бързина разкопчал панталона си, измъкнал оттам дадената му от природата сексуална собственост, която в момента била в щръкнало състояние, и се втурнал към красивата вдовица. Ха сега да видим още ли ще се инати? Няма ли да й причернее пред очите от такава внушителна гледка и да развее невидимото знаме на пораже-нието...
Но вместо това, вдовицата побягнала. И започнала една дълга гонитба около бюрото на началника. Дълго продължила тази гонитба, ловецът не ус-пявал да настигне жертвата - размахваната по всички посоки сексуална принадлежност очевидно пречела на темповете на скоростта.
Но изведнъж началникът се спрял. Спряла и посетителката. Спряла и се изплашила не на шега, защото се питала какво му е станало на началника, дали не му е станало нещо лошо, за което после да си има неприятности. А оня стоял с гръб към нея, на другия край на бюрото. И тогава посети-телката предпазливо понадникнала да види какво става. И видяла:
- С десния си крак... размазваше... на пода... - с тези думи Вапцарова завършваше разказа си за тази трагикомична случка.
Ту повикан от надежда, ту халосан от разочарование, най-после дойде денят, когато тя можеше да въздъхне облекчено - въпросът се уреди - да за-почне работа в музея на брат си в Банско. Оттук тя беше тръгнала като Вапцарова, за да стане Коцакова, след това отново се беше върнала в Банс-ко като Вапцарова, за да стане след време Маркова, а сега отново се връщаше в Банско като Вапцарова.
В един горещ летен ден неколцина бивши колеги на Райна Вапцарова се връщахме от гр. Гоце Делчев. Решихме да поспрем в Банско и да й се обадим. Приседнахме на пейката до къщата и зачакахме. Вратата на музея беше отворена, вътре имаше посетители; до нас достигаше гласът на Вапцарова, която разказваше, разказваше...
Дотогава си мислех, че я познавам добре - поне в основни линии, както се казва. Тогава разбрах, че всъщност истински не съм я познавал, защото това, което чувах, не беше разказ, а едно невероятно себераздаване. И това тя го е правила всеки ден, в продължение на години - притворих очи и се опитах да си го представя, но не можах - пред очите ми притъмня.
По-късно тя отиде да живее в София и случайността не пожела да пресече пътищата ни отново, за да се поспрем на разговорка.
Годините вървяха по своите невидими пътища.
Един ден ме срещнаха с мой познат, който бил в София, срещнал се с Вапцарова и си поговорили. Изненадващото беше, че тя неколкократно каза-ла:
- Не трябваше така да правим с Бойка!
Тази фраза показваше недвусмислено, че в душата на Вапцарова е настъпил прелом и още нещо - глаголът “да правим” беше своеобразен адрес къде трябва да търсим вината.
Но дали всичко щеше да свърши с тази фраза, която и многозначителна, щеше да изглежда недостоверна и оспорима за много хора, защото не бе-ше документирана.
Но не всички щяха да я възприемат през призмата на съмнението и особено онези, които познаваха Вапцарова като почтен и честен човек и силен характер, който заради истината ще отхвърли всякаква заблуда, откъдето и да идваше тя.
Не знаех и никога не узнах как е настъпил този прелом - дали по пътя на постепенните натрупвания, които неизбежно довеждат до качествена промяна, или завесата на заблудата е паднала изведнъж - с гръм и трясък.
По пътя на истината и с любов към нея Вапцарова можеше да отиде и отиде до покаянието: тя помоли писмено Бойка Вапцарова да й прости обър-кването!
Така постъпват нравствено чистите хора. А колко енергия и нерви бяха изразходвани напразно! Но бяха изразходвани, защото Райна Вапцарова беше убедена, че говори и защищава истината.
Истината и само истината.
Тук възникват редица въпроси - а авторите на заблудата и техните цели, но и те завинаги ще останат без отговор.
А този случай, за който ще ви разкажа, хронологично беше по-рано, но аз го оставих за накрая, защото според моето убеждение има неща, до ко-ито се достига, а не се започва с тях...
Един ден в редакцията на вестника избухна нещо като миниводородна бомба - новината донесе Вапцарова, и всички научиха, че стиховете на ней-ния бакьо са преведени на македонски език, но никой никога не видя тези преводи. Ето защо единствен коментатор беше Вапцарова, а всички ос-танали - слушатели. И наистина - и одобрението, и възмущението за нас бяха табу - кой можеше да говори за нещо, което не е виждал?
Възмущението по право принадлежеше на Вапцарова - такава беше официалната линия и официално тя беше длъжна да я поддържа. А как иначе, когато другият й брат бе първи секретар на окръжния комитет на партията.
Но освен официалната Райна Вапцарова, аз, смея да твърдя, че донякъде познавах и другата Райна Вапцарова - неофициалната, от която можеше да се научат забранени истини.
След дълги официални коментари, които звучаха гальовно за ушите на властниците, дойде денят на откровението, на което по понятни причини не трябваше да има чуждо присъствие. И така - останали насаме, очи в очи, без да се опасяваме, че наблизо има подслушвач, аз казах:
- Вапцарова, властващата върхушка се мъчи с всички средства на собственото си безсилие да побългари твоя брат. Нима стихове като тези:
“тази земя - не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда!”;
или като тези:
“Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея!”;
или да като поантата на “Илинденски”:
“И ако трябват лозунги - добре!” -
Ще вдигнеме плакати до луната! -
Свободна искаме,
не щем,
не щем протекторати!”
- нима това е написано от ръката на българин, а не на македонец? Ти си сестра на Никола Вапцаров и не може да не знаеш истината. Моля ти се, кажи ми я! Кажи ми какъв се чувстваше той?
Отговорът й не се размина с моето очакване, защото каза:
- Моят бакьо се чувстваше македонец. И това му убеждение не беше случайно, а беше твърдо, непоколебимо, безкомпромисно.
Вапцарова млъкна и почти мигновено постави показалеца на дясната си ръка върху затворените устни, като по този начин се образуваше кръст - това беше кръстът на предупреждението, че ми е доверена една забранена истина и тя трябва да се съхранява зад непроницаемите стени на аб-солютното мълчание, защото в противен случай всичко е възможно. Тогава на човек не може и Господ да му помогне.
Добре разбрах мълчаливото предупреждение. И мълчах. Но гледах въпросително.
Така - гледайки се очи в очи - започна нашият разговор без думи.
Говореха очите - моите питаха, а очите на Вапцарова отговаряха. И не просто отговаряха, а ми доверяваха съкровена изповед, която не беше тру-дна за разчитане. Облечена с думи, тя би звучала така:
- Не се учудвай, че и тримата - мама, брат ми и аз - сме принудени да мълчим и официално да твърдим обратното на истината. Борбата за нея е не-възможна, защото срещу нас стои власт, която разполага с всички средства на насилието и жестокостта - от подлостта до куршума. А ние сме с го-ли ръце, което на практика означава - напълно беззащитни. Ако един от нас проговори, той ще повлече и останалите.
Нека започна с мама.
Тя знае какво е да загуби син.
Може ли едно майчино сърце да рискува живота, бъдещето и семейството на другия си син? Кой, кога и как би му опростило една такава вина?
А брат ми?
Той се намира твърде високо на обществената стълба - първи секретар на окръжния комитет и член на централния комитет на партията. Има дос-тъп до безотчетните й фондове. Това означава, че може да тегли пари по всяко време и точно толкова, колкото му трябват. А колко ще му трябват, той сам ще си прецени. След това за изтеглената сума на никого не дава никакъв отчет. И което е най-важното - тази сума не подлежи на връщане.
От всекиго според способностите му, на всекиго - според потребностите. Това е основният лозунг на комунизма. Както виждаш, никак не е лош. Има само един - единствен недостатък - че не се отнася за всички.
Освен това брат ми е зачислен на специално снабдяване - на символични цени от специални магазини, в които няма само млеко от пиле.
Но брат ми никога не се е възползвал от тези безотчетни фондове.
- Но защо?
- От неудобство.
- Не виждам причини за неудобство.
- Представи си, че един ден Тодор Живков рече: “Я ми дайте оня списък да видя кой какво е дръпнал от безотчетните фондове.”
И когато стигне до името на брат ми, би могъл да се изсмее иронично и подигравателно да каже:
- И на Борис Вапцаров ли е била малка заплатата, която съм му дал! Ха-ха-ха-ха-ха!
Той се страхуваше от това хихикане и от евентуалните му неписани последици - щедростта можеше да се окаже щракнал капан и после иди се оп-равяй!
- Сега разбра ли на какво обществено стъпало се намира брат ми?
- Разбрах.
- Но ти недей да мислиш, че той е там само заради собствените си заслуги, а не е и заради бакьо.
- Но защо мислиш така?
- А ти знаеш ли колко много хора имат много по-голям актив от брат ми, но не са там, където е той?!
- Не завеждам архива на централния комитет.
- А лесно ли е да се откажеш от блаженствата на битието в името на някаква истина, която ще те запокити на дъното на мизерията и ще опропасти цялото ти семейство? Онзи, който е израсъл и с Шекспир, нима не е знаел, че животът е приказка, разказана от идиот?
Както виждаш, и той е имал основателни причини да носи в душата си драмата на раздвоението. И тя го е съветвала да предпочита съгласието със силните на деня. И е мълчал.
Един ден аз ще напиша за него: “И Борис беше друг - по-твърд, по-устойчив и не преживяваше така дълбоко скърбите и радостите. Хора като Бо-рис не мислеха преди всичко за другите. Но Никола! Той живееше за хората и чрез хората. Беше щастлив само тогава, когато направеше някого щастлив.”
И това ще бъде вярно.
Както ще бъде вярно и другото - че за Никола не бива да се разказва както и да е!” Или разказвай “просто и чисто” и всичко, всичко! Или мълчи, стискай зъби!”
Така е искал да пише братът за брат си.
Но я се опитай да кажеш истина, която се забранява от върховете на властта!
А за Никола Вапцаров е трябвало да се пише просто, честно и безкористно. “Защото се явиха, ще напише брат ми, толкова много користни субек-тивни писания за него, водени не от мисълта да споделят онова, което е останало в душите от тази светла личност.”
И когато направи своята горчива равносметка, родният, живият брат ще каже: “Моят най-голям грях в живота и единствен по отношение паметта на Н. Вапцаров е този, че дълго, много дълго съм мълчал.”
И тогава, когато светът откриваше Никола Вапцаров и го обикваше с цялата си душа, родният му брат, който всъщност най-много би трябвало да говори, беше принуден да мълчи. А когато проговори, беше твърде късно и не можа да каже всичко, което знаеше, защото смъртта го потупа по рамото и му каза:
- Ти имаше твърде дълга отсрочка, но не се възползва от нея. Сега тръгвай с мене! Завинаги! И безвъзвратно!
Така стигнахме до големия философски въпрос как да се отстоява истината в условията на невъзможност.
Ще цитирам великия руски поет Евгени Евтушенко. Но на руски, без превод, защото всеки грамотен читател ще го разбере. Веднъж Евтушенко и кубинският поет Еберто Падиля гостували на обхазки лозар. Ето какво станало по-нататък.
“ - А что, если я и него спрошу кое-что? - наклонился ко мне Эберто. - Это не будет бестактно?
- Давай, - улыбнулся я.
Я хорошо абхазских крестьян и потому не сомневался в старике Пилия.
Эберто поправил очки и сказал:
- Я хочу спросить у вас о самом главном, что меня мучает: существует ли полная справедливость и если существует, то как за нее бороться?
Старик Пилия ответил так:
- Хорошо, если это тебя мучает, гость с далекого острова, где я слышал хотят бороться за справедливость. Конечно, даже горы молоды для того, чтобы ответить на этот вопрос, а я моложе гор. Но все таки скажу то, что думаю.
Единственния справедливость, которая существует - это борьба за справедливость.
Ты спрашиваешь, как за нее надо бороться, гость с далекого острова?
За справедливость не всегда надо бориться со слишкам открытой грудью - потому что тогда следалют хуже и тебе, и справедливости. За справед-ливость надо бороться с умом, но и не слишком хитро, потому что тогда твоя борьба за справедливость может превратится только в борбу за твое собственое существувание.
Так сказал Пилия, абхазский виноградарь.
- Ты хочешь записать это? - спросил я у Еберто.
- Зачем - ответил он. - Я и так запомню это на всю жизнь.
И я запомнил это тоже, и тоже навсегда.”
Разговорът на мълчанието продължаваше.
И аз съм безсилна пред забранената истина.
И помисли само колко може да бъде уязвима вдовица с две сирачета, която има само залък хляб. Към това безсилие прибави и “актива” ми, че съм бивша съпруга на полицейски служител, който внезапно изчезва след девети септември.
А като се притурят и греховете на баща ми, за които Борис пише: “Йонко Вапцаров... носи цялата вина... за зулумите и убийствата, които извърши организацията... Това беше времето от 1923 - 1927 г. Делата и поведението на Йонко Вапцаров от този период гнетяха цялата наша фамилия. Особено Никола... много тежко изживяваше прегрешенията на баща си. Той се чувствуваше като виновен пред народа”, “... от тъмния период от живота на своя баща Никола се срамуваше...” обвинителният акт за без вина виновния може да бъде изфабрикуван и лесно, и бързо и да бъде приложен безпощадно - с българска подлост. В тази подлост не бива да се съмняваш никога.
Ще ти разкажа само един случай.
На моите събрания ти не идваше, защото за два часа нямаше да научиш повече от това, което беше слушал двадесет години. Веднъж те пощадих и казах нещо в твое отсъствие. Когато ти влезе в редакцията, моите колеги те посрещнаха с въпроса:
- Знаеш ли какво ни разказа днес Вапцарова?
И тогава ти научи, че аз си спомням 1923 година, когато мама нощем переше кървавите ризи на баща ми. Разбрах, че това те потресе.
Но тук думата ми беше за нещо друго. На едно от събранията ме попитаха:
- А какъв се чувствваше брат ти Никола - българин или македонец? Аз бях наясно със забранената истина, но не се намирах нито пред мик-рофон, нито на телевизионен екран и ми беше неудобно пред собствената си съвест да излъжа. И затова казах истината:
- Македонец!
Това стигна до онези, които навсякъде имаха своите невидими очи и уши. И техният отговор не закъсня.
- И какъв беше той?
- Само с една дума?
- И коя беше тази дума?
- Глупачка!
Мълчаливият разговор продължаваше. И стигна и до Бойка Вапцарова. И очите на Райна Вапцарова заговориха:
- Бойка не носи в жилите си Вапцарова кръв, но тя е неделима от съдбата на нашата фамилия. Само африкански тапир или някой, на когото дават солидна заплата да го наподобява, може да твърди, че съпругата не е знаела нищо за македонското национално съзнание на човека, който е бил непрекъснато до нея в продължение на толкова години. Ето защо беше необходимо над главата на Бойка непрекъснато да виси дамоклев меч. Са-мо едно единствено несъобразяване със забранената истина и конският косъм щеше да се скъса. И тя нямаше да може да направи нищо за брат ми.
О, тръгне ли човек срещу куршума
на забранена истина, уви,
то вместо някаква човешка дума,
хихикане след него ще върви!
Нима тя не е знаела какво представлява Македонският литературен кръжок? Но е писала така, както е дирижирала официалната политика. В “Лето-писът” й ще прочетеш следното от Антон Великов:
“Има няколко срещи с млади прогресивни писатели, предимно деца на българи - бежанци от Македония, на които партията възлага да образуват литературен кръжок, наречен Македонски литературен кръжок, с цел да укрепват таланта и писателското майсторство на членовете и да водят ра-зяснителна дейност сред прокуденото българско население от Македония и Тракия.”
И какво излиза?
Българи ще водят разяснителна дейност сред българи, че са българи - и ако това не е логика, достойна за африкански тапир, здраве му кажете!
Или да вземем друг пример.
През месец юли 1940 година вестниците съобщават, че ще гостува съветски футболен отбор. За времето си това е невероятно събитие, а за опре-делени интелектуални среди - истински празник.
Ето какво споделя по този повод Николай Шмиргела, цитиран в “Летописът”: “Членовете на литературния и техните близки приготвят подаръци за съветските спортисти и търсят начин да им ги предадат.
“Установихме се да направим един плакет-медалион, щеше най-бързо и лесно да се измоделира и отлее от бронз.
- Сядай и прави, пък аз ще тичам да уредя въпроса с отливането...
Кольо не се отдели, докато не му дадох още топлия гипс. Той изхвръкна из вратата и отиде да го носи за отливане от бронз...
Но предаването бе непредвидено свързано с големи приключения и не се осъществи.”
Всичко това е така.
И е твърде интересно.
Мозъци, които се изтягат блажено под сянката на мързела, защото са охранени и прехранени от вкусните гозби на официалната пропаганда, нито обичат в няколко от собствените си клетки да задвижат мисловен процес, нито да задават въпроси на несъгласието. Удобната половинчатост ги ус-тройва.
Но една будна съвест, която се е ужасила от наглата бруталност на националшовинизма, от подлостта на върховизма, от жестокостта на ванчоми-хайловистките и “царосвободителски” главорези, от фарисейството на живковизма и демократичния цинизъм, задава неудобни въпроси, защото пита неподкупно:
- Това ли е цялата истина?
Нека дадем думата на фактите.
“През 1940 година Николай Шмиргела изработва бронзовия медалион, който е трябвало Македонският литературен кръжок (заедно с много карти-чки и бележки) да подари на гостуващите съветски футболисти. Самият Шмиргела в своите интересни спомени от 1947 година обширно разказва за това, което в изданието от 1966 година е изпуснато. Ето фактите: на едната страна на медалиона, изработен от Шмиргела, в горния дял има раз-вято знаме, в централния дял на което на три реда е написано Свободна независима Македония. Под знамето на малкия медалион е нанесена етни-ческата карта на Македония, в която е написана познатата мисъл на Гоце Делчев. Под думите с по-големи букви е написано Гоце Делчев. На задна-та страна на медалиона е гравирано посвещението Преко другарите спартакисти македонската младеш пракя поздрав на младешта от С.С.С.Р 1940, Август. София. Медалионът е изработен по настояване преди всичко на Никола Вапцаров, който както свидетелствува самият Шмиргела, на-събрал и му донесъл цял куп карти на Македония. Медалионът представя етническата карта на единствената обединена Македония, изработена от Шмиргела. Като символ на македонската освободителна борба не случайно се взема Гоце Делчев и неговият девиз, който е широко известен и днес. Целта на борбата е постигането на една свободна и независима държава Македония.
Този медалион самият Никола Вапцаров трябваше да предаде на съветските футболисти, но не успя. Това разказва и Николай Шмиргела в своите първи спомени за Никола Вапцаров от 1947 година.”
Хайде да допуснем недопустимото - че в 1940 година Бойка Вапцарова не е знаела истината. А в 1947 година нима не я е научила от публикацията на Николай Шмиргела? Най-достоверното е, че тя е знаела какво може да се каже и какво - не. И човек трябва да се съобразява с това, защото над главата му виси краткият, но страшен въпрос:
- А после?
После “лъжците по професия”, както ги нарича един поет, достойно ще изпълнят своята задача, като пуснат в действие словесната артилерия на мерзостта.
Когато настъпи най-уродливата форма на демокрацията, за Никола Вапцаров се писаха всякакви нелепости. Не бе отминат и детайлът, че “при пог-ребението на дядо Йонко Кольо не се просълзи”. И това е напълно обяснимо, като знаем какво е писал Борис Вапцаров за баща си и отношението на брат си към бащата - изцапан с невинна човешка кръв.
В очите ми имаше още въпросителни - те питаха и търсеха отговор. Аз упорито питах:
- Вапцарова, от всичко, което си ми казала досега, едно нещо не разбрах. Ама никак не го разбрах - не видях твоята лична вина, за да имаш такава трагична съдба!
Не получих отговор. А може би не го разбрах и попитах с колебливо предположение:
- А може би изкупуваш чужди грехове? Нали съдбата никога не ни казва какво ще направи с нас и никога не ни дава обяснения за това! Дълбока въздишка.
Може би сърцето й заплака.
А когато заплаче човешко сърце, сълзите му не се коментират.
Опитах се да бъда мечтател, да гледам напред през тунела на времето, но не виждах дори светлинка от насрещен влак. Реалността обещаваше да бъде необратима, защото дори човешкото безумие изключваше алтернативата, която би погребала човечеството и неговата планета би станала разкошен рай за скорпиони.
- И все пак - казваха очите ми, - представи си, че един ден лицето на света се промени и по земята тръгне Темида с везни в ръцете, като от едната страна постави греховете на човека, от другата - възмездието, и започне да го въздава с меча си...
- Това би могло да стане, ако наистина съществуваше действителна Темида, богиня, разбира се. Но сегашната е рожба на човешкото въображение и жажда за справедливост. Тя може да бъде подкупена или купена и никога не създава закони срещу себе си. Що за правосъдие е това, което се раздава с вързани очи? Що за богиня е жената, която се страхува да погледне престъпника в очите така, че кръвта му да замръзне?
Но нашият разговор стана твърде дълъг.
И тя махна показалеца от устните си. Предупредителният кръст на мълчанието изчезна. Но това не означаваше, че може да се говори свободно. Трябваше да минат години, но истинската свобода не идваше, а някаква уродлива и отвратителна геноцидност, която дори нямаше смелостта да я наподобява.
И ако някой е прочел всичко това и би се попитал защо все пак го разказвам, ще му отговоря само с две думи:
- ЗАРАДИ ИСТИНАТА!!!
ВТОРО ИЗДАНИЕ НА “ФИЛЕТИЗЪМ ИЛИ ПРОКЛЯТИЕ - АСПЕКТИ НА ВЕЛИКОБЪЛГАРСКИЯ ШОВИНИЗЪМ”
Отдавна изчерпаната и много търсена книга на доктор Костадин Георгиев “Филетизъм или проклятие - аспекти на великобългарския шовинизъм” предстои да се
появи на пазара. Можете да помогнете за побързото й отпечатване, като се абонирате за новото издание. Цената е 10 лв. Можете да се абонирате в секциите
на ОМО “Илинден” - ПИРИН или в редакцията на в. “Народна воля”.
Предишното издание имаше 537 страници. С излизането й от печат ще бъде прекратена поредицата, публикувана във вестник “Народна воля”.
Тиражът е ограничен, така че абонацията е най-сигурният ви шанс да получите книгата!
Телефон за информации 0898 369 050.
Нашите редовни читатели Ангел Спасов, Ангел Шапков и Ангел Андреев, живеещи в Съединените американски щати, направиха дарения на вестника от по 50
американски долара.
Редакцията на вестника благодари на спомоществователите за патриотичния жест и им пожелава здраве, щастие и дълголетие на тях и на семействата им.
