|
| Размисли след прочетеното |
КАКВО ПИШЕ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ
|
| Станимир Ковачев |
|
УМИШЛЕНО не съм чел книгата на Свобода Бъчварова “Литургия за Илинден”. Тъй като зная как и какво пишат българските автори за събития от македонската история, не исках да си губя нервите, евентуално срещайки се за пореден път с лъжи, инсинуации и фалшификации. А от филма “Мера според мера” си спомням смътно за рекламата му: имаше някакъв образ, който, горкия, не беше наред с главата, бяха му мръднали нещо чивиите, та реших и филма да не гледам. Съображенията си казах по-горе.
Не зная дали бях прав, или не. Ако съм жив и здрав, може и да се прежаля и да се запозная поне с книгата ... някой ден. Но тук става въпрос за нещо друго.
В началото на ноември миналата година вестник “Уикенд” (брой 45, 8 - 14 ноември 2008 г.) помести материал за режисьора Георги Дюлгеров. В него между другото пише: “Сред най-известните творби на Дюлгеров е лентата “Мера според мера”. Режисüорът и Руси Чанев пишат сценария на култовия сериал по романа на Свобода Бъчварова “Литургия за Илинден”. До този момент темата за борбите на българите в Македония и драмата на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година е табу. Подготовката трае месеци наред. Дюлгеров и Чанев прекарват дълги седмици в Централния партиен архив. Преписват материалите на ръка, защото нямат право нито да снимат, нито да записват на магнетофон. В края на всеки ден предават тетрадката си на надзорничка, която отмята с червени чавки страниците като знак, че е наясно с изнесеното от документите съдържание. След премиерата всички са в ступор - оказва се, че лентата се различава от написаното в учебниците по история. [...] Излизането на “Мера според мера” на екран не е безпроблемно. Тодор Живков иска да спре филма, но преподавателката по западноевропейска литература Надежда Андреева му казва: “Защо, другарю, хубав филм, интелектуалците го харесват...”
В крайна сметка Тато разбира, че не бива да се конфронтира с общественото мнение и не забранява творбата.
Заради сериала Дюлгеров едва не отнася як пердах. На някакво представяне на продукцията разгневен зрител се качва на сцената и размахва пред него юмруци. Слава Богу, до нищо по-сериозно не се стига.”
В брой 3 (271) от 17 - 23 януари 2009 година в. “Уикенд” отново се връща към “Мера според мера”, но вече под заглавие “Руси Чанев лежал в затвора”. Отново помества цитираните по-горе редове с допълнения и някои малки различия: “В Централния партиен архив се пазеха “най-пикантните” неща. Нужна бе заверка отгоре на специално писмо от ръководството на кинематографията, в което се упоменаваше срок, номер на исканите “архивни единици” и прочие, за да ни бъде позволено да четем спомени по македонското движение. В края на седмицата си изпълнил цялата тетрадка и я предаваш за последно. В понеделник идваш, за да си я получиш - нещо е задраскано, някой лист е откъснат. Вземаш си палтото от гардероба, а паспорта - от пропуска, и преди да напуснеш широкото фоайе, сякаш за завършек на кафкианската атмосфера, зърваш за миг бързо влизащия мастит театрален критик, който мушва някакъв голям плик в една от вътрешните пощенски кутии, навярно донос до ЦК...”
След прочитането на тези редове неусетно идват въпросите, загадките, изводите и размислите.
Темата за Илинденското въстание била табу. Това е било време на “творческо” мислене на националисти и върховисти. Защото след табуто идва “прозрението”, че всичко македонско е българско и т. н. И идва моментът на великия извод: заедно да се честват събития от... македонската история!
“...прекарват дълги седмици в Централния партиен архив.” От медиите се знае, че архивни документи се съхраняват в Народната библиотека, в различните разузнавания, в министерствата на вътрешните и външните работи, знае се, че има някакъв Национален исторически архив, че много автентични документи се съхраняват, охраняват и крият яко във върховисткото нещо, не знам защо наречено “македонски научен институт”; доскоро имаше, може би още съществуват, Държавен архив и архив към Съюза на българските журналисти - въобще цяла България е зарината от нужни на истинските учени и специалисти стари обикновени, “поверителни”, “секретни” и “строго секретни” бумаги, но които едва ли някога ще видят бял свят и истината в тях е отдавна погребана.
Но защо фактите за най-голямото македонско въстание се крият в партиен архив? Известно е, че в последните години на комунизма партийният архив се подготвяше по специална инструкция, преди да се предаде на Окръжния партиен архив. В инструкцията пишеше кои неща да се изхвърлят, кои да се съхранят, как да се подредят, как да се опишат, подвържат и т. н. Но това все пак бяха документи на първични партийни организации (макар че днес и в тях могат да се открият много любопитни неща), а и може би нагоре по стълбицата се е постъпвало така. Но документи за Илинденското въстание да се крият в Централен партиен архив!?! Вместо да се направи така, че всички интересуващи се да имат достъп до тях?
И ето че се появява дългата ръка на Държавна сигурност: преписване на ръка (после ако рекат да те пратят в концлагер или да те обесят, иди доказвай, че така го е пишело някъде!), забраната да се снима, “надзорничка” за това, което е записано...
И ето още нещо интересно: “След премиерата всички са в ступор - оказва се, че лентата се различава от написаното в учебниците по история.”
(Ступор според “Речник на чуждите думи в българския език” означава: “Състояние на почти изключено съзнание, при което се наблюдава привидна липса на психична дейност и намалена способност да се реагира на дразнители.”)
В брой 3 този текст е малко изменен: “Мера според мера” излиза по кината през 1981 г. След премиерата всички са стреснати - оказва се, че лентата оспорва написаното в тогавашните учебници по история.”
А какво пише в учебниците по история? Пише, че Илинденското въстание е българско, пише за положителната роля на тогавашна България във въстанието, пише все неща в тоя дух.
А за какво мълчат учебниците по история? Мълчат за това, че Илинденското въстание е чисто македонско; мълчат за злокобната роля на българските върховисти в подготовката на въстанието и за тяхната кървава заслуга да бъде обречено на неуспех, избухвайки преждевременно; мълчат за върховистките чети в дните преди въстанието, след чиито набези турците бият, бесят, колят, изнасилват, горят села и махали, громят с труд изградените комитети на Вътрешната македонска революционна организация; мълчат за това, че след върховисткото Горноджумайско въстание в голям район на Източна Македония ВМРО е обезглавена и унищожена, не може да оказва съпротива на преминаването на гадните върховистки чети, не може да се подготви и да участва в Илинденското въстание; мълчат учебниците, че цялата дейност на българските националисти и върховисти е насочена към съсипването на Македония, за да могат да я завладеят по-лесно; не пише в учебниците, че в онези мрачни дни българските управници затварят границите на България и оставят Македония да се гърчи, страда и се дави в собствената си пролята кръв; мълчат... но понякога мълчанието е по-добро от писането и говоренето от душевадеца!
А сега в. “Уикенд” мълчи и не казва какво точно са намерили в Централния партиен архив Георги Дюлгеров и Руси Чанев. Че то току-така не се изпада в ступор...
Не обяснява “Уикенд” и защо “разгневен зрител... размахва юмруци”. Какъв е бил този зрител? Македонец, върховист, националист, луд? Какво го е раздразнило - премълчани истини, повдигането на края на завесата, за да надникне оттам македонската истина, липсата на ярка антимакедонска позиция или нещо друго?
Имайки предвид времето, в което живеем, и страната, в която се развива действието, склонен съм да предположа, че “разгневеният зрител” произхожда от ония, които все още живеят в средновековието, маршируват със запалени факли в ръце по улиците, врещят полуумни лозунги, неразбираеми за човека от ХХI век, а след тях нормалните хора се обръщат и си мислят: “Няма ли кой да ги прибере тези и да ги полекува?”
Аз не знам дали случайно, дали съзнателно в. “Уикенд” чрез своя автор (Първолета Петкова) ни кара да видим между редовете неща, за които все още не може се говори свободно, без страх. (Автор на втората публикация е Мая Стефанова.)
Както е известно, на 10.ХI.1989 година, според общоприетата теория, комунизмът си отиде. Днес, вече 20 години след споменатата дата, почна да се разбира, че от 11.ХI. 1989 година дойде неокомунизмът (монархокомунизмът). И все пак някои неща от вече 65-годишния строй започват да се изясняват. Като това, че култови филми за българската история са били създавани и благославяни със съдействието, нареждането и под сянката на Държавна сигурност от агенти и доносници на тази проклета и опасна служба. Макар че днес под свобода на словото някои разбират слободия на словото, здравите сили напират. Укрепва надеждата, че зловещите кадри на една от най-репресивните служби в историята на страната - ДС, рожба на КГБ - ще бъдат смъкнати от държавните и партийните кресла, които все още заемат, и в тях ще се окажат личности, за които единственото свято нещо ще бъде истината. И достойнството на човека. И няма никой да изпада в ступор... Все пак мечтите са безплатни и безопасни - дори агентите и доносниците на Държавна сигурност не могат да разбират за какво мечтаем, не могат да ни забранят да мечтаем и така да превъзмогваме страха си от разните тъмни субекти, имащи явни и нелегални имена... Възможно е на някого да се стори, че смесвам времената на Тодор Живков и днешните дни. Но не е така. Защото отношенията към нас, македонците, не са се променили оттогава до днес към добро - отишли са към по-лошо. За да не станат открито терористични все пак пречи нова Европа, пречат новите отношения в света.
И ДНЕС малко хора имат достъп до старите автентични документи - само тези, които ги четат така, както им се нарежда. И днес нагло се фалшифицира историята - да прочетем само “История на България”, в която пише за окупацията на Македония, която окупация днешните върховисти и националисти окачествяват като освобождение... Бог да им е на помощ!
А едно от най-жалките неща е, че България стана съюзник на Гърция в борбата й срещу Македония! И то какъв съюзник!
Как да се спаси човек от ступора!?
|
|
|
|
|
|
|
НАРОДНА ВОЛЈА
|
|
|
|
|
| Глас од времето на окупацијата |
| |
| МАКЕДОНСКА ПЕСНА |
I.
Горо ле, горо жалосна,
Горо ле Пирин планино,
Имаш ли вода студена,
Водица да се напијам,
Ропска ми душа да оладиш,
Тагата да ми олесни!
II.
Горо ле, горо зелена,
Горо ле Пирин планино,
Имаш ли сенка ладовна,
Да седнам да се одморам,
Маките да ти прикажам,
Мои ропски маки-твои маки!
III.
Мома сум горо робинка,
Робинка мома Македонка,
Пиринска мома-егејска,
Како ме мајка родила,
Сонце не сум видела,
Ни бело, горо видело.
Ропство ми младост поцрни,
Тага ми душа помрачи,
Солза ми очи ослепи!
Туѓо ми име натуре,
Бугарско име татарско.
IV.
Горо ле пирин планино,
Горо ле мајко жалосна,
Учи ме горо разумно,
Од дома душман да истерам,
Така слобода да остварам
За мојот народ поробен.
V.
Пиринка гора зелена,
Жалосни солзи пророна,
И гласно на мома прозбори:
“девојка моја , Македонко
Девојка калеш-убава
Земи си пушка на рамо
На рамо пушка шмајзерка,
Опаши нагант револвер,
Развиј си знаме црвено,
Селанско знаме работничко
Црвено знаме вардарско,
Дојди си моме при мене,
Затруби туба борбена,
Борбена труба партизанска,
Нека се народ разбуди
Во цела земја македонска,
Борба на душман да отвори
Јуначка борба да оствари
За македонска слобода“.
РИСТЕ СПАСЕСКИ - Даскалот - Македонски
С. Тополчани 1943г.
|
|
|
|
|
|
|
