Пред стогодишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров
Неопровержимите факти говорят за македонското национално съзнание на разстреляния от българските фашисти поет

АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ, РОДИНО НА ГОЦЕ И ДАМЕ...

Биляна Вардарска

Разбира се, че при един по-сериозен анализ би трябвало да се разгледа битът. Не по-малко съществен от него е културният фактор, който ще включва историята, и главно историята и легендата за революционното движение, песни, език и др.
След подчертания шовинизъм на поробителите, който отвръща, отчуждава, поставя изолационна преграда между властта и поробените, създава противодействуваща сила.”
Ето това е докладът, прочетен от Никола Вапцаров на учредителната сбирка на Македонския литературен кръжок, в Устава на който е записано: “Политическите идейни основи, задължителни за всеки член, са тия на старата Гоцева организация.”
А още в началото на тези бележки видяхме какви са политическите идейни основи на Гоцевата организация и че нейната борба винаги е била за свободна, независима, единна и демократична Македония, т. е. “Македония - на македонците!”
А това вече е предостатъчна причина да бъде скривана истината за Македонския литературен кръжок и за македонското национално съзнание на Никола Вапцаров. Тази истина той я написа и с пролятата си кръв на Гарнизонното стрелбище в София, където се сбогува с живота и отпътува в безсмъртието. И с никакви фалшификационни куршуми не може да бъде пронизано стоманеното сърце на тази велика истина, макар че срещу нейното сърце безочието и цинизмът в мащеха България използваха всички средства.
Стихотворението “Доклад” или песен-поема, както го нарича македонският академик Блаже Ристовски, е написано по доклада, който Никола Вапцаров е изнесъл на учредителната сбирка на Македонския литературен кръжок. И понеже корупционната българска демокрация започна да отчуждава хората от художественото слово, започна да ги оскотява и озверява в името на Негово Величество Насъщния и произведенията на Шекспир и Дикенс, на Балзак и Юго, на Гьоте и Шилер, на Достоевски и Толстой отиваха за претопяване чрез “Вторични суровини”, защото “само гърло се не лъже”, реших да цитирам стихотворението почти изцяло:
“Макар и шаблонно,
аз смело ще кажа,
че трябва да влеем
умът и кръвта си,
живота си даже
във нашта идея.

Аз почвам доклада.
Ако случайно
в него мъничко
мисъл не стига,
търсете виновника -
моята младост,
сърцето ми
с кръв непокорна
на тигър.

Какво ще докладвам?
Какво ще усуквам?
Да почна с войната
в Китай ли? - Излишно.
Та аз съм просмукан
от мъка
и чукам
на вашата съвест
за нещо по-висше,
което е вплетено
в нашия спомен,
което напева
в ушите невинно,
което гневно
в гърдите напира,
умира
и пак се заражда
в сърцето
и носи прекрасното име
Р О Д И Н А!

Ако с главите си
счупим вратите,
подпрени със мрака

на днешното време,
ако умреме
на поста си - верни
на гладния повик
на нашата ера,
това е прекрасно,
но чакайте, нека
поставим наясно въпроса.
Далеко,
не мерим ли
твърде далеко, другари?

Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!”

“...И тъй към доклада.
Докладвам направо -
аз страдам!
Но някой ще каже тогава:
“Забравяш -
въпроса е толкова личен...
Ти можеш да страдаш,
тъй както обичаш,
но твоята мъка
ще трогне малцина.”
Грешите -
аз страдам за свойта Родина!
Аз страдам за вас,
и за себе си страдам...
Защото животът
ни бие сурово в лицата,
и ние примигаме, братя,
защото перото си
топиме ние
далече, далече -
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.

Работи работник
в хлебарница “Охрид”.
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.

Работи работник
в хлебарница “Охрид”.
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. -
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид,
тя е Родина!

Числа. А числата -
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години протекли
без радост,
ала и без мъка.

Без мъка и радост
в живота човешки
е нещо по-лошо от пъкъл!
Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал,
така, от досада,
някаква песен
си пеел човека,
как мътен
и кървав бил Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет години
човекът с числата
заплакал.

В полето, където
морето допира -
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушват,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли,
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.

Те сеят, но кръстове
никнат.
Децата
се раждат
със жълти зеници.
Ех, майко ле моя,
в строя тръбата
ще свика
все отбор войници!
А старите още
сънуват житата
край Струма, край Вардар
и Места.
Но някой в леглото
ръмжи и с ръката си
чергата грубо намества.
И пролет, когато
прииждат ятата,
от скръб
или атавизъм,
плодът в утробите
тъй се премята,
че пукат на майките
ризите.

А ние се тътриме
тука излишни
за нашите братя.
Жестоко!...
И с кръв по челата
живота ни пише:
“Изгубили свойта посока.”

Да, пишем.
И пишеме верно и честно,
защото ни смазва живота.
Но колко от нас са
написали песни
за този незнаен
работник,
който се просва
в леглото без мисъл,
но в съня си кошмарен
мисли за Охрид,
за лодката мисли,
която в детинство
е карал?
Колко от вас
са написали песни?
Питам ви -
кой е написал?

Затуй и народа
със нас е на “Вие” -
не чувства ни свои,
ни близки,
Дълбоко в сърцето си
мъката крие
и гледа ни
някак изниско.

Послушайте, верно е,
нас ни отплесна
епохата, хляба, живота.
Помислихме ние
родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
прелели.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо.

А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат.
Открий със ръката
кората на мрака,
пиши!
И не бой се нататък!

Вятъра пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини -
колко са паднали-
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!

Вятъра пее в
зелените листи:
слушай,
и само записвай!”
Такива са фактите - неопровержимите - за македонското национално съзнание на Никола Вапцаров. А когато фактите говорят, и боговете мълчат, но не и живковизмът. Като познаваме това уродливо политическо явление, осъществявало коварните си намерения чрез многобройните тайни служби и всеотдайните си рожбички - все едно как ще ги наречем - миткогригоровци или александърлиловчета - не би трябвало да си задаваме въпроса:

Врати се на претходната страница   Врати се горе