Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
100 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров

С ПОЧИТ, С БОЛКА, НО И С ГНЯВ

Проф. д-р Стефан Влахов - Мицов

За Вапцаров трябва да се говори и пише със смирение, с болка, но и с гняв. Със смирение, защото пред неговата личност и саможертва нашите индивидуални амбиции, страсти или пък проблеми изглеждат незначителни и елементарни. С болка заради драматичната му съдба и приживе, и след насилствената му смърт, когато многократно още беше разстрелван от хора, които показно, лицемерно и цинично го обявяваха за свой кумир.

Именно заради гаврата с Вапцаров трябва да бъде нашият гняв към тази, по думите на акад. Гане Тодоровски в Македонската енциклопедия, „антицивилизационна репресия, която е събитие без прецедент в историята на европейските култури”. През изминалите почти седем десетилетия по Вапцаров стреляше и българската държава, и българската комунистическа партия, и скудоумни псевдодемократи, и самозвани интелектуалци, и алчни роднини. Защо беше тази безогледна и паническа стрелба, маскирана до 1989 г. като заря във възхвала на Вапцаров? И сменена от злобни изстрели от засада върху човека, твореца, революционера в последните две десетилетия? Защото след всеки разстрел Вапцаров подобно на Христос възкръсва и предизвиква още по-големи кошмари у убийците си. Дали причината за възкресението е, че физическият разстрел на поета е на Христова възраст и той носи частица от неговия божествен дух? Или пък както изповядва в стиховете си, за вярата му в справедливостта и истината „бронебойни патрони няма открити”? Злобата на онези, които в България хулят Вапцаров, и фанатизмът, с който други го обявяват за българин, разкриват уродливостта и деградацията и на едните, и на другите. Те се страхуват от него, духът му ги смазва и затова го мразят. Едните се чувстват творчески и морално комплексирани. Към този факт се прибавят фрустрациите на национално равнище. Освен че е велик поет, Вапцаров е гражданин на света тъкмо заради космополитния си македонски дух. Този дух зарежда и личността, и творчеството му с енергия, която свободно се носи през времето и пространството. На примитивните български шовинисти не остава друго освен мечтата да го присвоят. Но понеже не могат даже да се приближат към Вапцаров, те се опитват да затворят поне сянката му зад българските национални решетки. Неукротимият Вапцаров дух обаче троши безбройните капани, които му залага обществото, идеологията и даже семейната среда. Първата и най-трудна в интимно отношение е еманципацията му в семейството. През 1935 г. Вапцаров създава пиесата си „Деветата вълна”, която има изключително автобиографичен характер и открива противоречията с най-близките му по социална и етническа линия. Девет години преди това, когато е едва 17-годишен, в стиховете си „За татковината” Вапцаров очертава границите на своята Родина: Пирин, Струма, Преспа, Шар, Воден. По-късно в стихосбирката му „Моторни песни” има цял цикъл „Песни за татковината”, които препотвърждават неговата позиция. С две думи, далече преди участието си в Македонския литературен кръжок и преди признаването на македонската нация от Коминтерна, Вапцаров носи в себе си творчески и македонски дух. Сложен път изминава неговият баща – от македонски революционер и съратник на Яне Сандански той става върховист и българоман, личен приятел на царя. Майката Елена пък е с колеблив характер. По време на съдебния процес срещу Вапцаров тя пише няколко умолителни писма до Борис ІІІ и военния министър. В молбата до царя от 15 юли 1942 г. казва: „Ваше Величество, младините си аз дадох за България, залъкът от устата си и тоя на децата си аз делех с всички апостоли за свободата на България”. И още: „Молбата ми е милост, милост, Ваше Величество, подарете живота му, на моя отговорност ще се старая да му въздействам, той ще стане добър Българин”. В тези няколко реда обръщението „Ваше Величество” се среща четири пъти, а унижението личи от всяка дума, включително от крайното „Целувам десницата Ви”. Тук прави впечатление и лекотата, с която майката преиначава истината: апостолите, посещавали дома й, включително Яне Сандански, са се борили не за свободата на България, а за свободна Македония. В двете писма до министъра на отбраната Елена Вапцарова отново твърди за сина си „Той ще стане добър Българин и силите и способностите си ще сложи пред олтара на Родината си”. И тези текстове са пълни с изрази като „моля”, „уважаеми”, „с почит” и т. н. (ЦВА, ф. 15, оп. ІІ, а, е. 112, л. 297). В изпратената до царя молба от Кавала Вапцаровата сестра Райна отива още по-далече: „Мама беше истинска българка и за нея Родината беше най-скъпото нещо. Тя жадуваше да я види свободна „от Дунав до Егея бял, и от Албанската пустиня до Черноморските води”. И сега, когато сърцата на всички ликуват, моята майка не може да се радва, че се е сбъднала мечтата й, защото двамата й синове са обвинени като комунисти”. (ЦВА, ф. 16, оп. ІІ, а. е. 112, л. 491 - 492). На пръв поглед реакцията на Вапцаровите близки е естествена – искали са да го спасят. Само че на каква цена? Не само се обезличават самите те, а са готови да го обезличат и ликвидират духовно заради физическо живуркане. Иначе, сам по себе си, ангажиментът на майката да направи от сина си „добър Българин” е ценно свидетелство за историята. Защото доказва, че нито тези, които са съдили Вапцаров, са го смятали за българин, нито той самият се е възприемал за такъв. Контрастът в поведението на самия поет и на близките му е огромен. След произнасянето на смъртната присъда той е насилен от тях да подаде молба за помилване. Тя е лаконична като изстрелите , които ще последват същата вечер:
„До Негово Величество царя – София
Осъден съм на смърт чрез разстрелване наказателния закон дело нр 585 Софийски военно-полеви съд. Моля да бъде заменена присъдата на доживотен затвор.
Никола Иванов Вапцаров. Централен затвор”. (ЦВА, ф. 16, оп. ІІ, а. е. 112, л. 329).
Забелязвате ли някъде обръщение към царя, демонстрация на почит или обещание да стане „добър Българин”? Той, осъденият на смърт, изпраща молбата за успокоение на близките си, които треперят като зайци - все едно, че не него, а тях ще разстрелват. Вапцаров не иска милост, защото осъзнава стойността и величието си за разлика от неговото семейство. Роднините му ще ги разберат впоследствие и добре ще се облажат от смъртта и безсмъртието му.
На 7 май 1948 г. вестник „Нова Македония” описва срещата между македонски писатели и Елена Вапцарова. Тя ги посреща вече с думите: „Најпосле дочекав да се сретнам со македонски писатели, колеги на мојот Кољо. И тој со нив ке дојдеше ако беше жив, но го убија крвниците...” И още: „Некои после ослободувањето, ме праша – чиј поет е тој? Одговорив со неговите зборови: „Над мојата земја в небото се опира Пирин, и мурите в бури илинденски приказни пејат, над Охрид лазурот е просторен и син, а уште надолу е светлиот брег на Егејот.” Секако, поетот не може да поседува со тапија, но ако постои тоа, во тој случај тапија ќе бидат неговите стихови”. Минават двайсетина години и Елена Вапцарова с открито писмо във в-к „Отечествен фронт” протестира срещу преведеното в Скопие творчество на Вапцаров. Защото „нямало” македонски език. След унищожаването на културната автономия на Пиринска Македония Вапцаровият брат Борис започва здраво да се катери по стълбата на властта, път, който успешно продължиха и децата му Мая и Никола. Вапцаровите родственици стигнаха дъното на своето падение, когато преди година унищожиха и гроба на твореца. При това украсиха тази гавра с дългомесечен панаирджийски скандал. В този смисъл заглавието на подготвения за 100-годишнината от рождението на Вапцаров документален филм от Мая Вапцарова „Разстрелите на Вапцаров” е съвсем намясто.
След като самите роднини на поета многократно го предадоха и поругаха паметта му, какво остава за другите, които и преди, и след 1944 г. го употребяват за целите си. Известно е, че българските комунисти не са ценели Вапцаровото творчество. Още по-малко им е допадал Вапцаровият македонизъм. Защото БРП (к) има националистическа природа и се бори с властта на идеологическа основа, а не срещу българската държава. Не случайно Цвятко Радойнов прави забележка на Вапцаров за стихотворението му „Хроника”, че не трябвало да напада германския народ, а само фашизма. Вапцаров обаче идентифицира окупаторите повече етнически, отколкото идеологически и политически. Отнася се към тях от позицията на македонския патриот. За ръководството на БРП (к) поетът е просто една пешка в антифашисткото движение и с лека ръка го жертват. Още по- лошо – преди разстрела пускат слухове, че е предал другарите си. Автори на тези слухове са самите предатели, благодарение на които полицията не само контролира дейността на ЦК на БРП (к), а и арестува почти всичките му членове. Самият Вапцаров недолюбва компартията заради национализма й и пред съда заявява, че не е нейн член.
На свой ред, българската държава убива Вапцаров не защото е фашистка, а пък той комунист, както и досега твърдят мнозина. За нея Вапцаров е враг не само заради македонското си самосъзнание, а и като талантлив поет. Който може да стане национално знаме на всички македонци. Ето защо, за да опозори личността и творчеството му, го квалифицира като „терорист” и „комунист”. Само че българската държавна власт щади местните комунисти заради национализма им, а убива комунистите интернационалисти, изпратени от Москва, и македонци като Вапцаров и Антон Попов. Затова и при срещата на Елена Вапцарова с цар Борис ІІІ той директно й заявява: „На Борис косъм няма да падне от главата, но за Никола имаме всички доказателства и веществени улики – той се е борил срещу мене и държавата. Той е мой враг!” След 1948 г. отъждествилата се с българската държава управляваща БКП решава да употреби популярността на Вапцаров в своя полза. И го провъзгласява за комунистически функционер, комунистически поет и българин. През 1963 г. властта съчинява фалшив протокол, че Вапцаров бил приет за член на комунистическата партийна организация в село Стоб. Две години преди това ЦК на БКП изземва и засекретява Вапцаровите доклади пред Македонския литературен кръжок от 1938 – 1941 г. Оригиналите се укриват чак до 2002 г. След като комунизмът банкрутира, за сегашна България Вапцаров е велик „българин”. По тази причина Комитетът за организиране на 100-годишнината от рождението му се оглавява от президента Първанов.
Вапцаров успява да издаде приживе само стихосбирката „Моторни песни” (1940). Тя остава преднамерено „незабелязана” от тогавашните български поети. Известно е и високомерното и безчовечно отношение на Елисавета Багряна към твореца в съдебната зала. Синдромът на глутницата към гениалния поет се върна отново след 1989 г. Личността на Вапцаров и творчеството му бяха подложени на оплюване, дъвчене и глозгане от цяла сюрия духовни аутсайдери. Пръв стреля Марин Георгиев, който се самопохвали за този акт и чрез заглавието на книгата си „Третият разстрел”. Според него, Вапцаров бил с физически, социални и морални дефекти. С две думи – комплексар и аутсайдер във всичко. М. Г. стана изразител на хората, които оправдаваха личното си бездарие с недостатъците на социализма. И намериха изкупителна жертва за своята некадърност в лицето на Вапцаров. Други автори като Йордан Каменов и Цвета Трифонова обявиха поета за „жертва”, която трябва да бъде спасена. В книгата „Властта, историята и Вапцаров” Й. К. тръгна да „спасява” Вапцаров от комунизма. А в „Никола Вапцаров. Текстът и сянката” Цв. Тр. започна да го „спасява” от македонизма. На свой ред, комунистическите среди в лицето на Мария Радонова и Лъчезар Еленков яростно бранят „комуниста” и „българина” Вапцаров. „Жажда за светлина” на Радонова съдържа такива измислици, на които би завидял и самият Гьобелс. Бившият главен секретар на Съюза на писателите Еленков пък е директор на специален вестник „Моята вяра”. И през живота си добре осребрява своята комунистическа „Вяра” с номенклатурни постове.

Поредният разстрел на Вапцаров беше извършен съвместно от българската държава и роднините на поета през пролетта на тази година. Мая Вапцарова оповести, че в Интернет сайта на Британската библиотека Вапцаров присъства като македонски поет. Веднага тогавашната българска евродепутатка Биляна Раева написа протестно писмо до директорката на библиотеката. В резултат на това световният творец въобще отпадна от библиотечната информация. А българските медии ревнаха от възторг: „Българщината победи!” Новият разстрел на Вапцаров още веднъж доказа, че българският държавен шовинизъм сее смъртоносна зараза далече извън българските граници.

Врати се на претходната страница   Врати се горе