Любовта към отечеството трябва да бъде и любов към човечеств - В. Г. Белински

ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ - Апология на македонизма

Доц. д-р Георги Радулов
(Продължава от миналия брой)

Пет години след това (1526) войските на султан Сюлейман Кануни (Законодател) превземат Хърватско и настъпват в Унгария. В същата година (1526) в страшната битка при Мохач на Дунав маджарите са разбити и султан Сюлейман завладява Пеща. През 1529 г. турските войски са пред Виена. До 1683 г. границата на Османската империя минава до югоизточния край на Виена.
Османският флот под командването на Хайретин Барбароса нанася съкрушителен удар на венецианския флот на Андреа Дориа при Превезе. Те добиват надмощие над Венеция и стават господари на Средиземно море. В този момент няма сила, която да се противопостави на турците.
Русия все още не се е освободила напълно от татарите, макар че митът за “Дядо Иван” е започнал вече да се изгражда сред балканските православни християни. Московският княз Иван III Василевич (1462-1505) се оженва за византийската княгиня София Палеолог, племенница на последния император Константин ХI Палеолог. Византийските му съветници го провъзгласяват за приемник на Византия и защитник на православието с всичките знаци за това: герб (двуглавия орел на Византия), трон, царско облекло, скиптър и титлата цар. В Москва и други руски градове започват да строят сгради във византийски стил. По-късно, през 1654 г., при цар Алексей Михаилович отива делегация от представители на балканските народи (гърци, македонци, българи и сърби), водена от сръбския патриарх Раич, на която царят обещал с божията помощ да освободи християните от мюсюлманско робство. Сред московските монарси започва да се прокрадва мисълта, че един ден могат да се настанят в Цариград, да снемат полумесеца, узурпирал кубето на едно от чудесата на света - църквата “Света София”, и да поставят на негово място руския православен кръст. В завещанието си, предначертавайки руската външна политика, Петър Велики ще отбележи, че “Русия никога не трябва да се отказва от стремежа си да спечели Константинопол”. (Тази мечта на руската монархия беше почти осъществена. В споразумението между Русия, Англия и Франция от 19.II./4.III. 1915 г. се казва “... Всяко решение би било недостатъчно, ако Цариград, западният бряг на Босфора, Мраморно море и Дарданелите, а също Южна Тракия до линията Енос - Мидия не бъдат включени занапред в Руската империя”.
Само Октомврийската революция попречи това да бъде изпълнено.)
Към разглежданата епоха този ден е много далечен. За сега тънки минарета вишат снага, не само по нашите земи, а чак в Пеща, в сърцето на християнска Европа. От тях проточено-напевните гласове на мюезините, на свещения за мюсюлманите арабски език, отправят слова за възхвала на Аллаха, че той е един, всемилостив, и Мохамед е неговият пророк. С пищни шествия тръгват на бой или се връщат от битки като победители еничарски и спахийски отряди начело със своите паши, везири, султани. Голямото началство върви с музика, харем, гавази и т. н. По гарнизоните на Централна и Източна Европа турските офицери поздравяват войниците с пожелание за дълъг живот на султана: “Падишахазъм чок яша”, а бодрите гласове на аскерите отговарят: “Яша, яша, яша”. И това “яша” шиба като с камшик поробените народи и стряска съня на владетелите на съседните на Отоманската империя държави.
“Пратеници на европейски владетели със скъпи подаръци отиват в Стамбул да засвидетелствуват уважението си към султана и да спечелят неговото благоволение. Церемониите по предаването на подаръците са пищни. Прави се всичко възможно да се представи значимостта на европейските монарси”. Но “гяурските” салтанати не правят особено впечатление на турците, познаващи своята сила.
Когато маджарският крал Сигизмунд изпраща пратеник при Баязид Светкавицата (Илдъръм) да протестира на какво правно основание е нападнал и завладял балканските държави, Баязид отвежда пратеника в помещението, където са окачени оръжията, и му казва: - Ето го правото!
Чувството за сила внушава на султан Селим I Явуз (Страшни, Свирепи) мисълта да бъде не само султан, но и духовен глава на империята. Той заставя пленения в Египет потомък на багдадските халифи Мютевекил III да се откаже от халифата в негова полза. От този момент (1517 г.) султанът е и халиф, т.е. наследник на Пророка Мохамед, духовен глава на целия ислямски свят. Свещеният символ на мохамеданите - зеленото Мохамедово знаме (санджак шерифа) - е пренесено в съкровищницата на султаните.
Турските победи са респектирали поробените народи. Въпреки това борба за освобождение е имало. Тя започва с въстанието, водено от Арианитите и Скендербег, и не е прекъсвала до прогонването на турците. Но тая борба често е била стихийна, неорганизирана. От време на време се дигали местни въстания, каквато е например Мариовско-Прилепската буна от 1564/65 г. Бунтът на селяните започнал в Мариовско и се пренесъл в Прилепско и Прилеп. Причина за бунта е пристрастното държане на прилепския съд при решаването на спор между селяните и турски управител.
Форма на съпротива било хайдутството. Излезли в гората за лично отмъщение, тези борци са наричани харамии (тур. haram - забранен, непозволен, но в македонските говори тази дума има смисъл на прокълнат), хайдути (айдуци), клефти (на гръцки, от ст. гр. klejthV, klepthV - крадец, мошеник), хайти и качаци. Всички смутители на турския държавен ред, и разбойници, и борци срещу турските неправди, са наричани с тези имена. Това пречи по турските документи да бъдат разграничени едните от другите, а народните песни, предания и легенди са несигурни източници.
По примера на византийците турските власти сформират специални отряди за защита на населението, проходите и пограничните райони. Членовете на тези отряди, наричани арматоли (мартолози) и сеймени, били съставени изключително от християни. Налагало се турските власти да влизат в съглашение с хайдутите и да ги включват в арматолски отряди. Често арматолите се обръщали срещу официалните власти и ставали хайдути.
Хайдутите са защитавали християнската вяра. От изброените петима хайдути, бунтували през 1565 г. Прилепския край, двама са попове. В съдебен протокол от битолския кадия от 1669 г. четем: “Марко неверник от с. Боища от петнадесет години е хайдутин ... върши разбойничество и бунт и грубо оскърбява Негово величество султана ... Справедливите мюсюлмани ... заявиха ... че споменатият Марко казал: Вие рушите нашите черкви, ние ще рушим вашите джамии. Нашите свещеници са по-добри от вашите ходжи.”
Хайдутството обхваща цяла Македония, но особено развито е в Пирин, Доспат Даг, Кожух, Олимп, Мариовско, Битолско, Тиквешко, Велешко, Щипско и др. Прославили се със своите дружини през втората половина на ХVI в. Чавдар войвода и вуйчо му Лалуш - действали в Щипско и Кожух планина, и Толе войвода, действувал в Битолско и Прилепско. Според турски документ, през 1586 г. в района между Скопие и Кюстендил действали около 500 - 600 разбойници. В друг документ се посочва, че населението на с. Дивиак е изцяло харамийско.
В следващия, ХVII в. хайдутството се засилва. През 30-те и 40-те години на века по цяла Македония действуват хайдушки чети. В Леринско действува Петре Дундар от с. Беранци.

За мащабите на хайдутството в Пиринска Македония съдим от пътеписа на Евлия Челеби. Той пише: “Поради това, че в тия планини има много хайдути и харамии-неверници и в този град (Петрич, б.а.) не могат да живеят почтени хора... през 1062 г. (по мохамеданското летоброене или 1651 г.) ... с Кемали Халил ага и 10 хиляди въоръжени раи бяхме в тези планини. Когато преследвахме неверниците-хайдути ... всеки ден залавяхме по 40-50 души ... заедно с тъпаните и знамената им. Заловените неверници бяха разпънати по всички ъгли в тази паланка Петрич, в гр. Кюстендил, в паланка Дупница ...”

Правени са опити и за освобождение на Македония с помощта на чужди сили. Дълго охридският патриарх Атанасий търси помощ от западните дворове да освободи Македония. На 28 юни 1615 г. той пише “Писмо от Атанасий, патриарх на Първа Юстиниана” до сицилийския вицекрал, херцог Осунски, в което изброява условията, при които желае да получи “въоръжена помощ за освобождението на “кралство Македония и другите съседни провинции”, влизащи в диоцеза на Охридската архиепископия. (В. Макушев, Восточный вопрос в 16-18 в. в “Славянск. сборник, с.17, цитирано по С. Параос, Кратка история на Македония, в. Народна воля, бр.11, 1995 г.). Патриарх Атанасий предлага на испанския крал да му даде 5 000 - 6 000 души пехота испанци и италианци, оръжие и боеприпаси за 15 000 души македонска войска, седла и юзди за 4 000 души конници, с които сили патриархът се наемал “в късо време да постави цяла Македония под негова (на херцога, б. м.) власт и управление”. Задължавал се да изплати материалите и да продоволства войската. По това време македонците са въстанали, понеже френски историци пишат: “Понякога те (селяните в Отоман. империя, б.м.) се бунтували, както по време на македонското въстание от 1595-1616, насърчено впрочем от охридския архиепископ Атанасий”.

Известни са опити за съвместна борба на балканските страни. Така например през септември 1614 г. се състояло събрание в Кучи, Черна гора, с представители от Албания, Босна, България, Гърция, Далмация, Македония, Сърбия, Херцеговина и Черна гора. Бил разработен план за общо балканско въстание. Уговорено било то да бъде подпомогнато от френския херцог Кар Наварски, потомък на Палеолозите по майчина линия. Той бил с намерение да възстанови Византийската империя. Планът пропаднал понеже в навечерието на похода изгоряла флотата на херцога.