45 години от насилственото побългаряване на македонците от Пиринския дял на Македония

ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ!

Петър Мицков

През декември 1965 година щеше да се проведе поредното преброяване на населението в България. Очаквахме го с тревога, защото от няколко години репресиите срещу по-будните македонци се засилваха, беше подета широка кампания за „разясняване на истината за македонския въпрос”, носеше се мълва, че има решение на ЦК на БКП да ни правят българи. През ноември със сигурност знаехме, че опасенията ни не са напразни – при обучението на преброителите за предстоящото преброяване в Благоевградски окръг изрично е наредено в графата „националност” да записват всички жители на окръга като българи.

По това време отбивах военната си служба в мина „Пирин” в с. Брежани, Благоевградско, тъй като поради неблагонадеждност не ми позволиха да служа в редовната българска армия. Опасявайки се за най-лошото от страна на органите на ДС, при които неведнъж бях привикван за „справка”, целяща разясняване на „грешните” ми позиции по македонския въпрос, реших да се възползвам от една вратичка в закона за преброяването, даваща възможност при отсъствие от постоянното си местожителство по време на преброяването дадено лице да бъде преброено в населеното място, в което се намира. Затова си взех платения отпуск и заминах във вътрешността на страната при приятели и роднини.

Преброиха ме в град Копривщица. Оказа се, че съм постъпил правилно – преброителите извън Благоевградски окръг не са имали специални инструкции относно преброяването на македонците. Разбрах го от разговора ми с преброителя, който на изричното ми напомняне в графата „националност” да пише македонец, ми отвърна: „Аз и сам щях да те попитам. Нали знам, че си от Петрич.” И така при преброяването на населението през 1965 година в Копривщица се оказа и един македонец.

По този начин избягнах насилието върху мен и поставих пред свършен факт началника на ДС в Петрич Коста Михалчев. Никога няма да забравя удоволствието, което изпитах, когато видях позеленялото му от злоба и безсилие лице. А какво трябваше да преживеят много македонци в Пиринско през оня мразовит декември на 1965 година... Ако можеше да говори, сеновалът в с. Коларово би могъл да разкаже на какво са били подложени по-образовани младежи от цялото Подгорие, държани там, докато ги принудят „доброволно” да подпишат „молби”, че желаят да бъдат записани като българи. Така беше по цяло Пиринско – страх и насилие. А в демократичната България и до днес нагло се разпространява като неоспорима истина твърдението на централния и на окръжния комитет на БКП по онова време, че преброяването е проведено в обстановка на „пълна свобода” – твърдение, което самият Живков опровергава, споменавайки двадесет години по-късно за „един маньовър”, за който знаели само четирима души, в резултат на който, по неговите думи, „за няколко дни цялото население в този край осъмна като чистокръвни българи”. (Виж Чавдар Маринов, „От „интернационализъм” към национализъм. Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозни общности”, с. 14.) Пък аз ще прибавя – да, на книга.

През 1973 година трябваше да сменя паспорта си – не бях го сменил дотогава, защото в новите паспорти вместо националност поставяха тиренце, а аз нямах никакво желание да се превръщам от македонец в безлична чертичка. Когато отидох в градския съвет да подам документи за нов паспорт, служителката, моя добра позната, ме попита: „Пеце, ке подаеш молба?” (Имаше предвид „молба” за промяна на националността.) „Оти ме питаш? – викам. – Не знаеш, оти таква молба нема да подпишам? Ако ми сменат паспорто, да го сменат – ако не сакат, яс немам зор.” Паспортът ми го смениха, направиха ме пълноправно гордо социалистическо тиренце.

За моя радост нямаше никакви последствия от реакцията ми при подаването на документите – служителката не беше уведомила милицията за думите ми. Където и да е сега, дълбока признателност и поклон.

Тогава написах стихотворението „Разпънати на кръст”. То е посветено на всички, които през онази страшна 1965 и последвалите я години на насилие над македонците в България не се предадоха и останаха такива, каквито са се родили – македонци.