За популяризиране на нашата кауза по света

СПОМЕНИ НА ЕДИН ДОСТОЕН МАКЕДОНЕЦ

Избор и бележки:
СТОЙКО СТОЙКОВ



(„Бандата“ на Герасим е разбита. Монев е заловен от властта.)
Тъкмо когато си мислех, че щом като съм обезоръжен, друго нещо повече няма какво да се иска от мене, точно тогава разбрах, че започваше другото, по-страшното изпитание - не само физическото ми унищожение, а и моралното разоръжаване, душевното смачкване и безогледното самооплюване! Тогава най-сетне разбрах, че хората, в чиито ръце бях попаднал, преди да обесят жертвата си, морално я обезоръжават и оплюват, та чак след това на въжето окачват онова, което все още е останало, сянката на онзи, който по-преди е бил нещо като човек.
И след грижлива и доста сериозна физическа обработка, започнала още с пристигането ми в училището, след като ония всесилни другари се убедиха, че моя милост от български език почти нищо не разбира, тогава те обърнаха другата страна на тяхната „човечност“...
(Започват да разпитват не само за него, но и за други, като се опитват да го накарат да ги наклевети. Има и идеологически сблъсъци с разпитващите.)
(. . .)
- А какво друго сте, ако не стопроцентови разбойници? - прекъсна ме онзи охранен печенега1: – Какво друго може да сте, ако не разбойници, а? Може би борци за освобождаване на ж а л н а Македония? Продължители на илинденците, на ВМРО?
- Да, точно така! – побързах да му отговоря, сякаш се боях да не закъснея.
- Остави тези глупости настрана, това не е лъжица за мръсната ти уста! Кажи ми нещо друго, нещо по-скромно! – озъбва ми се друг, който, както личеше, беше следовател от Държавна сигурност, току-що пристигнал от някъде.
- Кажи ни защо избяга при бандита Герасим, кой те подтикна, кой те излъга да отидеш при онзи разбойник? Кажи ни кои са ятаците ви от селото, кой е човекът, обещал да ви даде цяла каса германски патрони, това ни кажи, а не твоите глупости, не твоята Македония ...
(. . .)
1И понеже не разполагаха с повече време за чакане, те прибягнаха към бързата процедура и към физическата принуда с надеждата, че така ще успеят по-бързо да ме „изстискат“ и да свършат тяхната си работа. И за да постигнат целта си чрез физическа принуда, ония печенеги взеха, че ме овързаха така здраво с една ортома, взета кой знае откъде, че и Херкулес да бях, пак не ще можеше да се отвържа! А подир тази операция започна и грижливата физическа обработка, като трима юначаги постоянно се сменяваха, за да не се изморят-преуморят, крещейки непрекъснато и силно: „Говори, говори, говори!”
(...)
Трябва да се знае и това, че при онзи постоянен физически натиск, при ония безмилостни побоища и нечовешки мъчения, човек дори и да не знае нищо, пак ще проговори, пак ще измисли нещо да каже, камо ли пък да знае и да премълчи, да немее. Аз наистина бях в незавидно положение, в крайно неизгодна позиция: нямах почти нищо за разкриване, свързано с хора от селото ми, нямах нищо за казване или поне, ако нещо знаех, това го знаех само аз и можех наистина да мълча. (....) Реших да се ръководя от правилото: всичко, що само аз зная, е равно на това, че нищо не зная! От само себе си може да се разбере, че никак не ми беше лесно да се придържам строго към гореспоменатото правило (...) когато бях повален на пода, а отгоре ми няколко охранени и силни като бикове мъже удряха непрекъснато с приклади, ровеха с дулата на пушки, лашкайки ме ту на едната страна, ту на другата, повтаряйки: „Не се блъскай бе, говедо, не виждаш ли, сляп ли си!“ Не ми беше приятно и тогава, когато един от печенегите грабна един кухненски нож и почна не на шега да реже палеца на лявата ми ръка и не спре дотогава, докато острието не взе да стърже по костта... Но не можех нищо да направя, не знаех нищо особено, с което, ако го признаех, можеше донейде да омилостивя моите мъчители (...) Последваха няколко поредни смени на тактиката за принуждение, а така също и на главните действащи лица (...).
- Кье бегаме ли, или кье се предаваме? Ха-ха-ха! Магаре кье си продам, пищол кье си купам, шума кье ядам, комита кье станам! Ха-ха-ха! ... Олеле-мале, ще се пръсна от смях!
„Ах, мръсник, сам свали маската на лицемерието си, сам се разобличи“ – казах си.
А как жестоко се човъркаха кървящите ми рани, как безсрамно се гавреха с всичко онова, което тогава за мене беше нещо повече дори и от светиня.
(...)
- Ааа, какво виждам! – възкликва отново онзи шоп. - Та вашият “полковник“ толкова беден ли е, че не е могъл да дава по два цървула на бойците си, а един чифт е делял на двамина, а? (...) Типична македонска работа: ако магаре има, то пък самар няма, ако пищол има, то патрони за него няма, ако жена има, пари няма, нали така?
(Разпитите продължават в участъка в град Сандански.)
После „добрият“ ми българин хвана парчето бял хляб, огледа го грижливо от всичките му страни, огледа и мене, а подир това отново го постави на голата маса. По същия начин постъпи и с дребните рибички, побелели от изобилна сол, огледа ги, скъса до някъде кесийката и така, както си беше, сложи ги на масата при хляба.
- Заповядай на скромната вечеря, на това, що бог ни е дал ... Искрено съжалявам, че не мога по това време на нощта да ти предложа нещо по-хубаво да си хапнеш, за да се подкрепиш ...
(. . .)
„Боже, колко добър човек! – едва не извиках. – Ако всичките комунисти са като този човек, така добри и състрадателни, то не може да има никакво съмнение, че бъдещето принадлежи на тях и на тяхната идеология, спасението на човечеството ще дойде от тези хора!“ ( ...) Подир още няколко любезни покани най-после се реших (...)
И само от чувство за благоприличие, а не от някакви си други съображения, въпреки силният ми глад аз започнах да дъвча като човек и да преглъщам бавно (...) А пък мургавият господин побърза да ми се извини (нарочно, за притъпяване на вниманието ми), че не се е погрижил за „студена водица“, и без да чака каквато и да е реакция от моя страна, грабна една шарена стомна, която не зная откъде ли се взе тогава, и лично отиде да я напълни от чешмата на двора ... Боже велики, каква трогателна загриженост! (...) Моят „Благодетел“ се върна обратно с шарената стомна в ръка, тропна я лекичко върху масата и от нея изплиска малко вода, за да видя, че не е празна, а е напълнена чак до горе ... Всичко е било предвидено, всичко е било пресметнато, и то с най-големи подробности!
(...)
- А сега, моля ти се най-приятелски: изяж всичко, и то колкото се може по-бързо, защото се боя да не би пък някой по-голем от мене началник да ме изненада и да види, че съм ти дал ядене ...
(. . .)
Силата на страшния глад беше притъпила всякакви други чувства у мене, а колебанието ми отдавна изчезнало: сграбеният с двете ръце бял хляб изчезваше със светкавична бързина, и то до последната троха, а пък ситните рибички заедно със солта (която не беше малко), и те. И най-накрая, когато всичко свърши, разкъсах наполовина хартиената кесийка, за да се уверя, че вътре някоя рибка все още не се укрива, а по-сетне изтърсих така, направо в устата си, и онази солчица, за да не остане никаква следа от каквото и да е ядене, както беше пожелал все още „добрият“ ми човек ..
И след като всичко изчезна без остатък, както искаше онзи другар, съвсем естествено беше да посегна и на стомната със студената вода (...) там ударих на камък, както се казва. Останах истински учуден и смаян, когато видях „добрякът“ как грабна онази шарена стомна и с все сила през прозореца я запрати навън и чух как тя падна долу на двора и се строши (...) Идваше ми да се изсмея с все сила на онази „глупост“: на хляба прахосници, а на водата пък – скъперници!
- Ха-ха-ха! – изпревари ме със смеха си онзи, който веднага се преобрази и стана още по-страшен за гледане, отколкото беше по-преди. - Хвана ли се, мръсно кученце, хвана ли се най-сетне? Ха-ха-ха... Отсега нататък ще ни отговаряш само с „да“ и никога вече с „не“! Само с „да“ на всичките ни въпроси, така да знаеш, македонско чучело! - озъби ми се онзи идиот , който ставаше все по-страшен.
(...)
И в онзи момент на изумление като глутница вълци в кабинета нахълтаха предишните ми побойници и тържествувайки за успеха си, те заедно с моя „доброжелател“ започнаха сатанински да се смеят и да играят от садистична наслада.
- Най-сетне се хвана в капана – завикаха всичките едновременно – Хитрата сврака – с двата крака! Ха-ха-ха!....
(. . .)
А през него време, докато все още се чудех на какво ония джелати се радват толкова много, тогава изгълтаната солена риба, а така също и солта от кесийката почнаха доста усилено да действат като истинска отрова, те почнаха да вършат онази работа, която господата не можаха да извършат по друг начин.
(Монев започва да чувства ужасни болки в стомаха и усеща, че волята му го напуска и всеки момент ще се предаде. Инквизиторите му обясняват, че след само още няколко минути солта ще пробие червата и вредата ще е непоправима; поставят пред очите му кана студена вода и следователят Миладинов започва да я излива в чаша и да я връща обратно. Почти готов да се подчини, Монев се сеща за чешмата в двора на милицията и симулира пристъп на разстройство. Изпращат го до тоалетната с един жандар – пътят минава покрай чешмата с корито мръсна вода.)
И минавайки покрай чешмата, кранчето на която беше затворено, видях, че циментовото корито е пълно догоре с мръсна вода, останала от вечерта, когато жандарите се бяха мили преди вечеря. Точно пред циментовото корито симулирах препъване и падане, а след това се хванах за него и със светкавична бързина гмурнах цялата си глава в мръсната и сапунена вода. И докато жандаринът разбере какво става, аз смучех, смучех от мръсната вода. После той извика, че ще ме застреля, че с щика ще ме промуши, ала аз не обръщах никакво внимание на предупрежденията му, дори не го чувах, а само смучех, смучех... И най-накрая той изпълни заканата си – на няколко пъти поред ме „боцна“ с онази руска отвертка, хвана ме с двете си ръце и с все сила ме отксубна от голямото циментово корито.
- Бише мръсно, бише мръсно, аз кье те науча тебе!
И докато той мърмореше и ме наричаше „бише“, аз отново се отскубнах от ръцете му и пак се хвърлих към коритото, хванах се като пиявица за него и отново засмуках сапунената помия, усещайки как от време на време през гърлото ми преминаваха големи храчки, които се хлъзгаха като голи охлюви! Но тогава, в онзи момент тази „дреболия” за мен нямаше никакво значение, това минаваше почти незабелязано, по-важното беше, че стомахът ми се пълни с някаква си течност, която можеше да загаси страшния пожар, който бушуваше вътре (...). И докато не се надух като голяма родопска гайда, докато мръсната вода не достигна до горния край на гърлото ми, докато не преля през устата ми навън, ръцете ми не се пуснаха от коритото, а аз не се помръднах нито с милиметър, въпреки ударите с приклада на винтовката и боцканията с руския щик!...
- Айде сега на нужнико бе, смрадливо бише! – забута ме жандаринът.
- Гладен на клозет не ходи! - казах му в отговор и тръгнах обратно към мъчителите си, към следващите изпитания.
(По пътя Монев повръща и така се избавя от солта. Вбесен, следователят започва да го бие и крещи.)
- Твоята мама комитска, мамичката ти македонска ще разплача ей сега ... Твоята мила мамица ще ... Ще те изям с дрехите, с всичките ти парцали ей, куче!
И всичките ония ругатни и псувни на майка македонска, всичко, което печенегата изстрелваше пред следователя Миладинов, пред онзи мой „съотечественик“, който само преди няколко дена ми беше заявил, че ще застреля всекиго, който би напсувал майка македонска, тогава мълчеше като статуя, мълчеше и гледаше с тъпа, животинска невъзмутимост!