За популяризиране на нашата кауза по света

СПОМЕНИ НА ЕДИН ДОСТОЕН МАКЕДОНЕЦ

Избор и бележки:
СТОЙКО СТОЙКОВ



(...) Доколкото си спомням, следствието ни продължи повече от три месеца, през което време имах още не една и две изненади, а много, и то най-разнообразни, коренно различни една от друга. Имаше стоене прав до стената по цели денонощия, докато човек изгуби съзнание и не може повече да стои; имаше крепене на стената с глава, със силно опънати назад крака и ръце на кръста, стоене до стената с главата надолу, превръщане на очните кухини в пепелници, биене с тънки пръчки, и то по най-уязвимите места, и много, много други най-съвършени методи и начини за изтръгване не на безспорни истини, а за изтръгване на възмутителни лъжи и инсинуации. Изпитваха се всички средства и методи, с които се разполагаше, докато най-накрая се стигне до оформянето на що-годе приемливи показания, които „законно“ да оправдаят предварително определените ни присъди. И във връзка с това за себе си ще кажа, че общо взето съм доволен от онова, с което ме представиха пред кукления им съд. Моите окончателни показания, писани от един милиционер поради пребитата ми ръка, който, както по всичко личеше, беше по-неграмотен дори от мене, не ме поставяха в неудобно положение спрямо останалите подсъдими; доволен от себе си съм и за това, че с нищо на никого не навредих, на никого неприятности не причиних, а обратното – там, дето това беше възможно, с нещо помогнах, с нещо облекчавах. В това отношение съвестта ми беше спокойна, от никого за нищо не съм се срамувал. ...

(...)

... понякога в отричанията си стигах и до абсурдни положения, до комични моменти ...

- Значи да участваш в убийството и заравянето на човек, извършено преди няколко месеца, това си забравил да споменеш в показанията си, а да ми дрънкаш разни глупости, да ми казваш, че еди-кога си и еди-къде си прал смрадливите си чорапи, кога си кърпил парцалите си, това не си забравил, така ли? ... - крещи ми с все сила следователят Миладинов при едно доизясняване.

(...)

И още незавършило следствието ни, при още много привиквания за справки и доуточнявания, съвсем неочаквано от онези мазета в гр. Св. Врач ненадейно ни преместиха в турския затвор на град Горна Джумая. И там също следствието продължи още доста време, и там привикванията за справки и доуточнявания не спираха, както на нас ни се искаше. И там, най-сетне, всичко си продължи така, както си беше в гр. Свети Врач, всичко си продължи да си върви по старому, по утъпкания вече път, сякаш че всесилните властници все още не се бяха наиграли на онзи вид „спорт“, на онази игра без правила.

(...)

... И в онази четвърта килия умря в страшни мъки и страдания бай Петър Донков от с. Ощава, първата ни жертва вследствие на жестоките побоища и постоянни изтезания. Умря си човекът без съд и присъда в страшни мъки, и то пред очите на всички ни, без някой с нещо да му помогне, без да може по някакъв си начин страданията му да облекчи. Той умря там и, по силата на тогавашните закони, останали от бившите режими, трупът му беше предаден на близките му – все пак малка утеха, защото е намерил покой в родната си земя, в гробищата, дето са погребани негови близки и роднини...

(...)

Повече от очевидно ставаше, че ония садисти с неограничена власт искаха от всички ни да направят напълно безволеви същества, жалки човечета, каещи се клетници и молещи вече не за друго, не за нещо повече, а само да останат живи, независимо къде и при какви условия. Желанието на мъчителите беше да ни видят паднали на колене или по корем като някогашните роби пред господарите си, те искаха да ни видят влачещи се по корем като пребити влечуги; най-сетне, те искаха да ни видят в положението на всичко друго, но не и прави на крака като нормални човешки същества. И още сега ще кажа, колкото и да не ми се иска това, още сега ще призная, че ония властелини тогава постигнаха почти всичко, що си бяха пожелали по отношение на нас, защото, преди всичко, те разполагаха с неограничена власт над арестантите, с всичко необходимо първо да ни превърнат в мека глина, а след това и в палячовци, в най-различни играчки и за посмешище на всички.


(...)

И струва ми се, че на земята едва ли има други хора, които повече да познават силата на страха, отколкото комунисттие. И повече от убеден съм, че този страшен бич никъде по света не се използва така сполучливо и резултатно, както при болшевиките, както при поклонниците на земните богове: Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин ...

(...)

„Милост, милост, милост просете – там е вашето спасение!“ – Това постоянно ни се натрапваше от всеки що-годе началник, дори и от най-обикновения жандарин.

А ето вече и обвинителните актове, ето и ония нагледни огледала, така да се каже, на които всеки вече можеше да се огледа, да се види до каква степен е обезобразен и очернен повече и от самия дявол ... Обвинителният ни акт беше доста обемисто, подобно на западно списание прокурорско творение, където са отразени всичките обвинения; където са упоменати всичките ни „грехове“ спрямо „народната“ власт, всичките ни „злодеяния“ срещу народа и родината. И най-важното за болшевишките ни управници, най-страшното плашило, с което по него време (па и по-сетне) узурпаторите си служеха: с много малко изключения всички сме направени „бивши“ членове на ВМРО – Иван Михайлов! Всички, с малки изключения, сме „главорези – михайловисти“ или пък някакви други страшни врагове.

(...)

...с малки изключения, всичките сме „членове“ на ВМРО (Иван Михайлов) и болшинството сме подведени по чл. 1, II от ЗЗНВ (Закона за защита на народната власт – б. С.С.) – смърт, или пък, в най-добрия случай, доживотна присъда! – ВМРО – нека народът да види истинските лица на новите борци за свободата на Македония, нека хората от Пиринския край да разберат кои и какви са били нелегалните начело с Герасим Тодоров! – ето накратко какво се беше целяло с онова пояснение: „бивши членове на ВМРО, михайловистки главорези“...

(...)

...преди да се извърши онзи съдебен ритуал ... над всички ни се извърши една поредна гавра, още едно „узаконяване“ на изтръгнатите по насилствен начин самопризнания по време на следствието ни. Една сутрин всички подсъдими един по един минахме пред „комисия“, съставена от „видни“ граждани на гр. Горна Джумая, пред която всеки от нас трябваше да заяви, че самопризнанията си е направил „доброволно“, без физически или морални насилия от страна на следствените органи и за верността на което всеки окаяник се подписва на лист хартия – нещо като клетвена декларация. И с подписите си ние трябваше да лъжем, да удостоверяваме, че не сме подлагани на каквито и да са насилия, че никой от нас не е принуждаван да признава неизвършени грехове и т.н. И когато един „другар“, седящ на масата, ми прочете хартийката – клетвена декларация, и ме подкани да я подписам, аз му казах, че ръката ми е пребита и не мога да държа писалката, следователно, не мога да сложа подписа си...

- Как така. кой те е пребил? – сопна ми се той престорено изненадан.
- Ами вчера се подхлъзнах на заледеното дворче на затвора, та там се пребих ...
- Абе, ти изглежда не си с всичкия си, а? За какъв лед бълнуваш сега в началото на месец юни? Изглежда, че нещо ти липсва, нещо не е в ред, нали така?
- Хайде, хайде, стига! Ако сега няма лед, все някога е имало! – обажда се набързо един друг, за да сложи край на неудобството, в което изпаднахме.

И доколкото все още си спомням, онова привикване и подписването на онази никому ненужна декларация станаха причина за големи неприятности на някои от арестантите, които с цялата си наивност бяха помислили, че пред тази „неутрална“ комисия ще може да се каже истината и да се отрекат лъжливите признания, изтръгнати с насилие и принуда.... Ох, боже, колко скъпо, на колко висока цена те заплатиха още през същата нощ за наивността си, когато отново бяха викани на разпити и принуждавани да потвърдят дадените от по-рано показания!

Така онази комисия послужи за нещо като сито и последна проверка на господата от Държавна сигурност за предварително отсяване ... и последно изпитание на ефикасността на тяхната продължителна и грижлива обработка върху жертвите си, които наскоро трябваше да бъдат изправени пред техните марионетки-съдии за узаконяване на предварително определените ни вече присъди.

(Продължава в следващия брой)