За популяризиране на нашата кауза по света

СПОМЕНИ НА ЕДИН ДОСТОЕН МАКЕДОНЕЦ

Избор и бележки:
СТОЙКО СТОЙКОВ



(Присъдата, съдът в Св. Врач)
И, най-накрая, дойде и многоочакваният финал, колкото и страшен и мъчителен да беше той.
„В името на народа и на Народна Република България съдът постановява:
...
3. Крум Солунов Монев (поради непълнолетие) осъжда се на петнадесет години строг тъмничен затвор, лишаване от граждански и политически права за двадесет години“
...
Когато се четяха присъдите ни, в залата имаше слабо негодувание, тропане с крака по пода, шушукане и скърцане на столовете - нещо, което принуди прокурора на няколко пъти поред да вика за тишина
...
(В изчакване решението на Върховния съд - старият турски затвор в Горна Джумая)
Между ония осемдесет и няколко осъдени вече души, набутани в смрадливата и тъмна дупка, наричана четвърта килия на турския зандан, от време на време възникваха и спорове...
- Ако вие, господин лесничей, съжалявате, че безпричинно сте попаднали тука, между нас, македонците, защото мястото ви наистина не е при нас, ако само една случайност, просто трагично стечение на обстоятелствата е станало причина да попаднеш в затвора, то трябва да знаеш, че с мене не е така. Трябва да ти кажа, че аз много добре съм знаял какво върша и за какво съм го извършил. Знаял съм също и това какво ме очаква, ако попадна в ръцете на Държавна сигурност и в затвора! Знай, че аз не съжалявам задето са ми окачили тази тежка верига - готов съм и още на две, на три като тази. Не съжалявам, защото винаги съм знаял, че за освобождението на Македония са нужни планини от отрязани човешки глави, цели потоци от кръв и сълзи. И тъй като предварително съм знаял за всичко това, ето и защо не съжалявам за нищо. Дори и тази тежка и ръждясала верига не ми тежи, не ме измъчва! Нищо повече - гордея се, искрено се радвам, че и аз, макар с мъничко, и аз с нещо съм допринесъл и допринасям за поддържане на свещения огън на свободата, който все някога ще пламне и ще изпепели всичките мръсни ръце, които сега стискат за гърлото злочестата ни родина Македония, амин! - чувам прегракналия глас на свещеника Джолев, осъден на смърт чрез обесване и окован в тежка верига, която от време на време подрънчаваше зловещо.
- Златна ти уста, дедо попе! Чул те господ! Бог да те поживи! ... Нека такива като тебе да се раждат безброй из Македония! - провикват се някои от мрачните и вонящи ъгли ъгли на килията.
Има и спонтанни ръкопляскания, има и общо настръхване...
Лесничеят Чиков от с. Рила, Дупнишко, наистина случайно беше попаднал сред нас...
...
Към края на престоя ни в турския затвор усилено се заговори, че в скоро време щели да ни преместят из вътрешността на страната, на по-сигурно място и против всякакви евентуалности; понесоха се слухове, че ще ни преместват, за да сме по-далече от Македония, от нашия край.
Със или без нашето желание и съгасие, престоят ни в онзи стар турски затвор стигна до своя неизбежен край, също така и престоят ни на р о д н а земя завърши... Една сутрин, някъде към края на месец август 1948 година, по списък споменаха имената на почти всички обитатели на четвърта килия ... И когато се наредихме на онова малко дворче, групата изглеждаше доста внушителна - повече от сто и двадесет осъдени души! Голяма пратка от „дива“ Македония, предназначена за втория централен и дисциплинарен затвор в гр. Сливен, където трябваше да ни „облагородяват“, да ни „цивилизоват“ по комунистически, по сталински.
... Повече от очевидно ставаше вече, че е ударил часът, когато всеки от нас трябваше по своему да се сбогува с родния си край, с Македония и да потегли надалече, надалече, където ще живее само със спомените си за всичко онова, което е оставено, за всичко скъпо и познато; ударил беше вече часът, когато всеки от нас трябваше да каже: „Сбогом, роден край, сбогом, Македонийо, ние сме достойни за сполетялата ни участ, за нашето нещастие; ние заслужено получихме полагащото ни се страдание ... щом като не сме знаели как да се борим и да умираме за тебе, скъпа Родино! Прощавай, Македонийо мила, ние се оказахме недостойни за тебе, но дано следващите твои чеда да са на необходимата висота и по-достойни от нас, за да изпълнят дълга си към тебе така, както ти заслужаваш! Сбогом, скъпа Родино и прости ни!“

(Край)