НАРОДНА ВОЛЈА

Пред стогодишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров
Неопровержимите факти говорят за македонското национално съзнание на разстреляния от българските фашисти поет

АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ, РОДИНО НА ГОЦЕ И ДАМЕ...

Биляна Вардарска

Продължавам да цитирам академика: - “И сега, за незавършения текст на Вапцаров: “Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза. За мнозина ще бъде тежко... - следва една звездичка и под нея от Шмиргела дописана прибавка като продължение на Вапцаровия текст. Защото става дума за груб фалшификат, ще го цитирам изцяло:
“И ако в различните етапи на тази борба и сложните ситуации, до които стигала, се появила идеята за автономна или независима Македония, това се налагало като тактика на борбата, при която не се засягало националното съзнание, нито пък крайните цели.
Горчивите уроци на историята и грубата намеса на империалистическите сили в съдбата на поробените народи в Македония налагали в различните етапи да се прилага и съответната тактика. И тази тактика била предмет на най-оживени дискусии и сред дейците на Организацията, които често стигали до братоубийство. Примерът на обединяването на Източна Румелия и Княжеството в съзнанието на македонските българи били най-вероятната и примамлива идея.
Каквито и идеи и тактики да се налагали, никога в съзнанието на по-бележитите представители на македонските национално-революционни борби не е имало идея за обединяване в рамките на ФНРЮ”.
Безспорно, Николай Шмиргела е имал сериозни основания и да не знае, и да не помни на кого е дал оригинала на “Реферата”. Нима, ако Николй Шмиргела знаеше и помнеше на кого е дал оригинала на “Реферата”, Държавна сигурност нямаше да се добере до него? И тогава един безценен документ щеше да изчезне така, както са изчезнали... Но за това ще стане дума по-нататък.
Много важно е, че оригиналът е попаднал в ръцете на човек, който го е запазил. И ние знаем какво е писал Вапцаров. Ще го цитирам буквално:
“За мнозина ще бъде трудно всичко да тръгне както в “доброто старо време”.
По моему това е главната причина, другото е резултат.
Разбира се, че при един по-сериозен анализ би трябвало да се разгледа битът. Не по-малко съществен от него е културният фактор, който ще включва историята и легендата за революционното движение, песни, език и др.
След подчертания шовинизъм на поробителите, който отвръща, отчуждава, поставя изолационна преграда между властта и поробените, и създава противодействуваща сила”. Едва ли може да има някакво съмнение, че фалшификационната прибавка, написана от ръката на Николай Шмиргела, е сътворена, одобрена и наложена от най-висшето партийно ръководство, от неговите послушни идеолози и конкретни изпълнители.
Стихотворението “Доклад”, или както още е наричано “песен-поема”, Никола Вапцаров е написал по доклада, който е изнесъл на учредителната сбирка на Македонския литературен кръжок.
Нека дадем думата на фактите, пред които и боговете мълчат.
Ето самия текст:

“Д О К Л А Д

Не се правят реферати в такъв момент сухо и догматично с теоретично отношение към проблем, който ни е в кръвта. Не за това, че не трябва да се разчистят всички обективни и субективни причини, но ми се струва, на нас, като на македонци, които пишат, ни е необходима една първична емоционална сила, която ще ни раздвижи кръвта, ще раздвижи емоционално много притъпени чувства, много спомени и ще ни постави на местото, за което сме предназначени. Защото, ако последните години македонската революционна борба тъпче на едно место, мисля, че причината не е в недостиг на теоретичност, че не е в недостиг на теоретично отношение към въпроса, а по-скоро в недостиг на жива движеща сила. Макар и не цялостно, макар и не всестранно, македонският въпрос в теоретично отношение е много напред, но когато трябваше да се извлече реална практична полза, когато трябваше да се пристъпи към по-широка масова работа, народната македонска душа здраво затваряше своята врата, защото ние бяхме далеко, много далеко от нея. Ние не намерихме една що-годе подходяща форма, за да събудим вярата в хлебарския работник, в обущаря, в гладния земеделец, в дребния чиновник, ние теоретизирахме, класово раздвижихме един съвсем конкретен въпрос, един прост въпрос, който е спомен, един въпрос, чието име е Родина. А той с родилни мъки живееше в тия хора, той ги караше да сънуват една малка къща с цъфнали дървета в Тетово или насмолена рибарска лодка в Костур, или една стара легенда, която разказват покритите с мъх зидове на Прилеп, и колко още спомени, що са в съзнанието на всеки македонец. Не че фурнаджийският работник, не че гладният земеделец, не че дребният чиновник не мислят, че парите за хляб, при сегашната икономическа система няма да стигат и в независима Македония, но нашата грешка е в това, че не намерихме жива връзка между икономиката и живота, между нас и ония, които не ги разбират нещата в оная широчина, в която ние ги разбираме.
И се случи така, че събитията ни притиснаха, удариха ни ритник и след този ритник се мъчиме да запазим равновесие. Получи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии охладняват и якне едно поколение, вдъхновено от лозунга “Свободна и независима Македония”. Това е най-важният етап от македонския въпрос, който ние не забелязахме навреме и за чието проспиване нося лична и организационна отговорност. Да се търси организационна отговорност винаги е било лесно. След всяка грешка ние сме свикнали да правим стереотипни самокритики, да приказваме, да пишем и все пак да тъпчем на место, но ако тъгуваме за своята Татковина, ако в нас има капка македонска кръв, ако в нас е останала капка благороден патриотизъм, този път трябва да се впрегнеме, робски да се впрегнеме, за да понесем дял от отговорността на едно дело и жестокото величие на една епоха.
Наистина страшни опустошения в народната душа направи бившата ВМРО. Тя ни остави едно наследство на огорчение. Едно неверие. Не бива да си правим илюзии, че народът в Петричко и бежанците в България могат добре да различат нашия кристален идеализъм от бандитските действия на михайловизма. Ние все още имаме създадено едно хубаво популярно учение, което напълно да замени болката в душата с вяра. И нашите другари, когато престояват в тая област с политически задачи, трябва хубаво да внимават, защото досега е ясно, че още не е преодоляна организационната апатия.
Нашите другари, които отиват с политическа цел в областта, трябва внимателно да оперират и затова, защото на една силна организация като политическа необходимост може отново да й бъде противопоставен михайловизмът.
Но докато ние тук търсим отговорностите, които ни касаят, камшикът на обективността трябва да заигра по нашите гърбове. Какво направихме ние, другари, за да подпомогнем политическия процес? Направихме ли нещо систематично, организирано? Помъчихме ли се поне със своите скромни сили да създадем впечатление, че съществува група от хора, които пишат, които не са забравили обществения си дълг към своята Татковина?
Извинявайте, другари, но аз мисля, че отговорът трябва да бъде - не. В това направление не е направено нищо повече от това, което направи михайловизмът. Наистина има опити, но те не надхвърлят благородните индивидуални амбиции, макар по времето на “Македонска земя” да имаше обективни възможности за по-широка литературна работа. (“Македонска земя” е списание, издавано от Митко Зафировски. То е на здрави македонски позиции, но преследвано от властите и без икономическа поддръжка спира да излиза. б. м.)
Не ме разбирайте погрешно, не отричам личната саможертва, но тя беше недостатъчна. Ясно е, че е имало причини, които са им пречили. Истина е, че работим в нечовешки тежки условия, но кажете, могат ли тези оправдания да успокоят нашата съвест? Мислите ли, че могат? Имаше нещо страшно трагично в нашето състояние. Ние като писатели се оставихме да ни влачат политическите задължения. Разбирате ме, нали? Ние трябваше да бъдем авангард, а останахме назад. Много от нас бяха в крак с политическите лозунги на момента, но колко от нас със сърце го почувствуваха македонския въпрос. Колцина му дадоха жива форма? На какво се дължи това? Дали само на това, че сме малки таланти? Нещастието не е само в това. Нещастието беше в това, че ние не казахме репликите, хлебарският работник, гладният земеделец, дребният чиновник не го почувствуваха нашето съществувание и поради това не я почувствуваха и борбата.
Нашите задачи? Та ние имаме толкова неща да кажем. Един старец умира и пред собствената си смърт го мами зеленото спокойствие на гробището в родното село, кръстът на неговата мъка, топлината на родната земя. Един млад оре тук земята и си мисли, че тя там някак по-иначе мирише, че вятърът е по-инакъв, че звездите са ниско, много ниско, та ако утре се качиш на Али Ботуш, ще хванеш слънцето. Че старата мисли за чист понеделник за едрите кавалски маслини, че младата пее за разноцветната чаршия на Струга. Какво мислите? Романтика и консерватизъм? Но слушайте, приятели, това живее в душата на народа.
Ако вие му разказвате как просветената младеж вярва и насажда македонско съзнание в по-просветен, ако добавите безкрайните аргументи на по-просветения, който му говори, че е срамно да не се чувствува македонец, и дори след това го отвежда в своя кръжок, където другите също така теоретизират, бъдете сигурни, че нищо няма да излезе. Нашата задача значи е сложна, защото трябва да хванем живота не клекнали, ами движейки се със скоростта на самолет. И още по-сложно, защото наистина се пише искрено, когато пред теб имаш едно врящо движение, което ти дава криле. А от друга страна, рекохме, че трябва изкуството да стигне до низините и да разпали националната жажда. Какво се получава всъщност? Един кръг, в който изходната точка не се знае. И трябва да се мине по тангентата, която допира в една точка, която се нарича хармония между политическата концепция и изкуствато. Политическата концепция често изпраща изкуството да трасира пътя към обратно, но неизменната цел на двата фактора ще бъде народното съзнание. Пред нас се открива широко поле за работа. Македонският фолклор е толкова богат, ние трябва да го изучаваме в неговите най-дребни подробности. Трябва да влизаме под кожата на ония, които го носят още жив в себе си. А това са стари хора, които носят неизмерими богатства. Това са сборници с фолклорен материал. При изучаването на вторите особено да бъдем внимателни, защото не са редки примерите на фалшифициране или на авторски амбиции, които сервират неочаквани безвкусици. За нас, особено за писателите, е абсолютно необходимо да познаваме характерите, обичаите, носиите, езика, дори типичното преобладаване на някои изрази, думи и картини. Ние трябва да познаваме македонската история и най-много историята на националнореволюционното движение - Илинден, Гоце, Даме.
Мотивите, тяхната смърт и подвизите на много непознати. Трябва да се създаде така наречената революционна романтика, която е съставна част на реализма в изкуството. Не мислете, че всичко това ще стане отведнъж. Но не забравяйте, че ако с нещо покажете своето съществуване, своите усилия, отдолу ще израснат други, които далеко ще ни надминат. Истина е, че работите никога не тръгват като навит часовник. Ще се срещнат трудности, но те няма да бъдат толкова обществени, колкото вътрешни в самите нас. Тия трудности, според нашите сили, ще ги преодолеем, но трябват много усилия и саможертва.
Трябва мъжки да се захванем.
Какво всъщност се иска от нас?
Много, особено много. Най-много от нас, които сме събрани тук. Ние сме македонци и нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза. За мнозина ще бъде трудно всичко да тръгне както в “доброто старо време”.
По моему това е главната причина, другото е резултат.

Врати се на претходната страница

Врати се горе