НАРОДНА ВОЛЈА

СВЕТЛИНАТА, колкото разтворена книга, нарязана на квадрати от решетката, се открои на ръба на масата, потрепна за миг, плъзна се встрани и отново увисна на стената. Свит на грубия стол пред масата, мъжът я проследи с поглед, потръпна и пак се вторачи в листовете пред себе си.
Постоянното й място беше в ъгъла, над масата, но когато вратата на другата килия, в дъното на коридора, се отваряше, светлината падаше надолу и после пак се вдигаше на мястото си – все така студена и мъртва, раздробена от квадратната рамка на решетката.
Така и не можа да привикне. Толкова нощи, а движението й все още го сепваше. На стената тя не му правеше впечатление; беше нещо по-мъртво дори от надписите по стените, нещо като неизброимите петна от размазани дървеници и хлебарки по масата пред него.
Не беше помръдвал от мястото си, откакто адвокатът излезна. Целият се беше схванал. Вперил поглед в листовете пред себе си, седеше, омагьосан от бялата им пустота, открояваща се като нещо нелепо, непонятно и чуждо върху сивите мръсни дъски. Този контраст привличаше погледа му като магия. И после изведнъж видя петното. Друг път, когато върху масата нямаше нищо, не се заседяваше на нея и не бе го забелязал, но сега десетките петна и белези го впечатлиха. Погледът му я обходи цялата, задържа се върху кафявото петно на ръба, върна се върху листовете и отново се спря на него. После ръката с писалката се протегна несъзнателно напред и го разтърка с писеца. Лющеше се на дребни като пърхут люспици. Като пърхут?…
– Господи, та това е кръв!
Гласът го сепна. Озърна се: нямаше кой да го чуе, беше все така сам.
– Да, това е кръв! – проговори отново, замълча и после добави: – Човешка кръв…Изверги! ...
Дръпна писалката стреснат, изчисти я от полепналите по перото люспици и се замисли.
Някой се бе опирал с ръка на този ръб: ръка, от която се бе сцеждала кръв. Може би са го върнали от разпит и тласнат в килията, се е подпрял на масата, миг преди да се строполи на пода, или пък, захвърлен тук след разпита като чувал с картофи, се е изправил, подпирайки се с ръка на масата, привлечен от жалката светлина в ъгъла над нея. Макар и нарязана на квадрати от решетката, тя е все пак светлина, късче простор и синева… Някъде навън…и полет на птици. А кръвта, кръвта се е сцеждала по ръката. Отмести погледа си от петното и упорито се взря в пода под масата. Не търси дълго. Петната там бяха по-големи, макар и не толкова ярки. Дори и водата, обилно лискана с кофи, не беше ги заличила.
“Да, кръвта се е сцеждала по ръба на масата” – помисли отново, вдигна глава и добави на глас:
– Трудно се мие човешката кръв…Не трудно, невъзможно е!
Замълча. И мълча дълго. После акуратно остави писалката върху белите листа на масата и разтри изтръпналите си от стискането й пръсти.Тръсна глава, мъчейки се да пропъди внезапната мисъл, и впери поглед в листовете. Потръпна, хвана с ръце сухото си брадясало лице и зашепна над бялата пустота пред себе си:
– Не, не ми се сърди, мамо, не мога! Не ми се сърди и ти, мила Бойке! Не трябва. Не само заради кръвта. Не мога и заради онези, които ще дойдат след мен! – Гласът му премина в шепот и после заглъхна.
“Всичко е ясно вече. И толкова е просто - продължаваше да работи мисълта, - но това поне мога да доведа докрай. Може би и така трябваше да стане. Примери ще бъдат нужни всякога.”
Сега, когато решението бе взето, мисълта за онова, другото, не го тормозеше вече. То, в крайна сметка, беше важно само дотолкова, доколкото засягаше близките и онези, за които се бе мъчил да пише: онези, които имаха нужда от вярата му, от убеждението ме, че животът ще дойде по хубав от…от песен.
Болеше го от мисълта, че не може да им даде още повече. Но по дяволите думите – щеше да остави един пример! Какво пък, нали и стиховете, които пишеше, когато успяваше да открадне от съня си, имаха смисъл само ако водеха до дела, ако сочеха примери. Не, болеше го от мисълта, че в часовете, които му оставаха, нямаше да види дела. Болеше го. Броените часове, които оставаха, щяха да му попречат да си отговори на много въпроси. Но как да ги задържи…как?
“Сега всичко зависи от вас, господин Вапцаров! – беше казал адвокатът. – Аз, а и ние всички направихме това, което можахме. Дори и повече!…Оставям листове тук, помислете внимателно! Не само за себе си: и за близките си помислете, господине! Тази нощ ще имате време.”
Дори не бе трепнал. Мислеше за родния дом, където някога често бе мечтал за простори и волност: за родния дом, където вечер в голямата одая се събираха македонски комити, от които лъхаше на път, на тютюн и гора. Мислеше за майка си. Късно пролет тя излизаше по реката Глазне да пере насъбралата се през годината вълна, а той – ей такъв запъртък, шляпаше из вировете около нея и едва-едва дочуваше песента й , която се сливаше с песента на реката и отплаваше някъде далече- далече надолу.
“…не само за себе си: и за близките си помислете, господин Вапцаров! – тези думи го бяха сепнали и той се бе вслушал в натрапчивия глас на адвоката. – Тази нощ ще имате време. И запомнете едно: не ние вас, а вие самият можете да спасите всички. Подпишете! Тук, в тази молба за помилване, не става въпрос за убежденията ви, а само за подписа ви. Подпишете, ще спасите не само себе си!”
Адвокатът бе излезнал, без да каже ни дума повече. И беше излишно. След него, без сам да съзнава защо, той гледа дълго. И ако светлината не беше подскочила от стената в ъгъла, щеше да гледа още.
После мислите му отново се бяха върнали при босоногото хлапе, но само за момент, колкото да види босоногия, седнал на коленете на един висок, попрегърбен мъж с мустаци, който така чудно говореше за Македония, а по-късно, години по-късно, мъжът с мустаците се бе оказал поет. Поет!… И хлапето си бе отишло бъзвъзвратно. Поет… Само той – Яворов, можеше да напише такава песен. Това е то песен: песен, единствено достойна за Гоце Делчев. Да, това е то да си поет!
Ден денувам – кътища потайни,
нощ нощувам – пътища незнайни;
нямам тато, нито мама –
тато да ругае,
мама да ридае…
Леле моя,
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино!
Като стреснат от гръм бе скочил от нара и седнал на стола пред масата, сграбчи като удавник писалката. Напразно – листовете си оставаха все така бели. Подпис под молбата за помилване нямаше да се роди, но не се раждаха и стихове. Като орел се рееше мисълта, сечеше като нож висини и простори, но стихове не искаше да ражда. И все се връщаше към другото: там…при Поета. После се предаде; от това не можеше да избяга. За да се отърси от мисълта, тръсна глава, остави писалката върху бялата пустош и зашепна. Зашепна стиховете на поета, на чиито колене бе седяло някога босоногото хлапе, стиховете за илинденците:
А можехме, Родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой – съдба завидна!-
край твоя свят олтар.
Но корабът, уви, не спира…
Без да знае защо, сега изведнъж в мисълта му изплуваха морето и чайките, понесени като перушина, като снежинки в синия простор. После в съзнанието му долетя и буревестникът. Дойде с разказа на оня стар моряк от Анхиало за падналия от изтощение на кораба буревестник.
Вдигна глава и се ослуша. Отдалече, някъде от дъното на коридора, се разнесе забързан тропот на подковани ботуши, светлината-решетка трепна, подскочи, кацна на ръба на масата, потрепера миг-два и пак се върна на мястото си. Напусто: нищо не можеше да го отклони от мисълта за буревестника.
Толкова години оттогава и изведнъж, отчетливо като на филмова лента, в съзнанието му изплува онази нощ край нос Емине. Беше тиха нощ и с нищо не напомняше за бурята, която се бе разразила призори и довела на кораба буревестник – млад, може би за първи път излетял срещу стихиите. Намерили го бяха след бурята, свит сред куп въжета. Никола (наричаха го Големия) го беше прибрал, за да го нахрани и затопли, преди да го пусне отново срещу стихиите.
Свечеряваше се. След вахтата беше свободен и зареял поглед на запад, подир последните златисти отблясъци на слънцето, той седеше на бака сам. По-късно, когато бе вече пуснал буревестника на воля, при него дойде и седна Големия. Трудно можеше да си обясни какво го привързваше към този побелял вече моряк от Анхиало. Може би това бе благият му характер, който бликаше дори от сините му топли очи, или пък от чудния му дар да разказва, не знаеше, но често привечер, седнали пак така, Големия му разказваше за далечни пристанища и морета. Разказваше му за звездите над Фамагуста, за топлите, изпълнени с нега вечери край Босфора, за хамалите на Цариград и неговите бели минарета, от които привечер се лее пропитият с тиха тъга зов на имамите. Говореше му за Испания… Тази вечер, вперил поглед някъде далече в мрака, той му бе разказал историята за мъртвия буревестник.
Корабът, на който служел тогава Големия, бил старо, готово да се продъни корито. Не си спомнял каква морска съдба го била завяла някъде около Александрия. Било ноември и през нощта, също като тази сутрин, излязла буря. Но каква буря била тя: стихия на стихиите – сякаш всички морски дяволи се били наговорили да заличат от морската шир онова проклето корито. Но не, то оцеляло. Та в тази нощ, призори, когато той с неимоверна мъка удържал грота, цял превърнал се сам във въже под напора на вятъра, в краката му като камък паднал буревестник. В момента не го и погледнал, но по-късно се сетил за него и го взел в ръце. Бил мъртъв, а от клюна му капела кръв. Целият бил в кръв. Умрял бил от изтощение. Вече се готвел да го захвърли в морето, когато видял на крака му навита, завързана на роло кожа. Изненадан, той срязал конеца и я разгънал. На някакъв чужд език нещо пишело там. Взел той кожата и отишъл с нея при лоцмана, който говорел няколко езика. Погледнал той написаното и му обяснил, че това било научен опит. Показал му и краката на птицата: отдолу те били поставени в нещо като торбички. За да не може да каца. Пуснат бил буревестникът в Марсилия преди седем дни. Оттам, където го намерят – обяснил лоцманът, – учените молели да съобщят датата, часа и мястото на неговото откриване. Експеримент било! Не съобщили те нищо: избухнал той и…Не съобщили: възмутени били всички. “Та това е то буревестникът – бе казал накрая Големия,– нищо, парче месо, ала сърце – стихия. Може да умре, но да изневери на себе си – никога! С кръв в клюна, ама ще умре в полет; ще умре в бурята!”
– Да изневери на себе си – никога! – каза сега той и думите го сепнаха.
Вдигна глава, замисли се за миг и се надигна от стола. Усмихваше се.
– В бурята…буревестници в бурята, това сме ние, македонците! – изрече високо и закрачи бодро в килията.
“ Седем дни в бурята…! Господи, седем дни в полет! – мислеше замаян от възторг. – Седем дни… Може и да умре, ама ще умре в бурята.”
Крачи дълго из килията, после седна, взе писалката и придърпа листовете пред себе си. Замисли се, после ги сграбчи в ръка, смачка ги и захвърли в ъгъла.
– Не, това няма да запиша…и още по-малко на тези листове! – изрече високо и се надигна. –“ И все пак то трябва да остане!” – поправи го мисълта му и после той отново седна.
“Това”, това беше в сърцето му. Стопляше го. Набъбваше в гърдите му като снежна топка. Запълваше го целия. Стана и закрачи отново. Крачеше, а то крещеше в него, раздираше го в стремежа си да изскочи из сърцето му. Да изскочи…и остане дори и след него. После спря в самия център на килията, вдигна главата си на изток, откъдето някъде сигурно изгряваше вече зората, и тихо зареди:
Разстрел, и след разстрела -червей.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото се обичахме!
Малко по-късно, за последен път в тази юлска нощ, светлото петно, колкото разтворена книга, избледняло и разтварящо се в прииждащата светлина, подскочи от стената и колкото и да се взира, той не видя да се връща от ръба на масата. Светлината го беше погълнала. После се отпусна доволен по гръб на дървения нар. Засмя се. Знаеше, че не може да заспи, но беше сигурен, че ако заспи, ще сънува буревестника.
…В този черен час на 23 юли 1942 г. в един тунел на Софийското стрелбище мъже с дебели гумени ботуши миеха с маркучи един полутъмен коридор…След няколко часа те щяха да го мият отново, да го мият от кръвта, която нищо не може да измие.

Врати се на претходната страница

Врати се горе