НАРОДНА ВОЛЈА

ИСТИНАТА ни освобождава от заблудите. Помага ни да преценяваме правилно и да мислим трезво. Правилното познаване на миналото пък ни позволява да осмислим настоящето и обмилим бъдещето. Обратно на лъжата - истината е горчива като лекарство. Истините трябва да се казват, за да се избавим от най-страшната лъжа - тази на самоизмамата. Нека дадем думата на някои исторически автори, които са в състояние да приземят полетелите на крилете на налудничавата си фантазия националисти.

Започваме от най-далече не във времето, а в пространството - от Волжка България, посетена през X век от един арабски емисар - Ахмед ибн Фадлан ибн ал-Аббас ибн Рашид ибн Хаммад, изпратен на 21 юни 921 г. от халифа на Багдад като посланик във Волжка България. Ето части от неговия пътепис за тамошните (пра)българи.
“Забелязах, че смятат за добра поличба лая на кучетата, радват му се и смятат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благополучие. Видях, че змиите са в голямо изобилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват, а и змиите не им пакостят.
... Храната им е просо и конско месо, а също така и в основата си включва пшеница и ечемик, и то в голямо количество. И всеки взема за себе си каквото е посял. Царят няма никакви права над тези посеви с изключение на това, което те му плащат ежегодно от всеки дом във вид на кожи от собол. Ако ли пък той повели на дружината си да нападнат някоя страна и ако групата му успее да заграби нещо, то те общо [с царя] имат своя пай от плячката.
Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз, пшеница, която не е съвсем добра, черна и воняща, а те нямат и помещения да складират провизиите си. [Те] копаят кладенци и закопават храната си в тях. По този начин само след като изминат няколко дни тя се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва.
Те нямат масло [маслинено, зехтин], нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им. От ечемика правят особен вид супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки. Това правят както момичетата, така и момчетата. Понякога пък варят ечемика с месото, господата изяждат месото, а девойките ядат само ечемика. Ако месото е глава на козел, тогава момичетата могат да ядат от него.
Всички те носят на главите си особен вид шапки. Когато царят язди, той е сам, без конвой, с него няма никого. Когато се движи из пазара, то всички стават, никой не може да остане седнал, всеки сваля шапката от главата си и я слага под мишница. Когато царят премине край тях, те пак слагат шапките на главите си.
...
Всички те живеят в юрти с една-единствена разлика, че юртата на царя е много голяма. В нея могат да се вместят хиляда души, дори и повече, и в по-голямата си част е постлана с арменски килими. В средата на царевата шатра се намира неговият трон, покрит с византийски брокат. Имат и такъв обичай, че ако на сина на някой си човек се роди дете, то първо го взема при себе си дядо му, преди това да е сторил бащата, и той [дядото] говори: “Аз имам над него по-голямо право, отколкото баща му по отношение на съдбата му, докато то [детето] не стане зрял мъж.” Ако при тях умре някой от мъжки пол, право да го наследи има брат му, а не синът му. И така аз запознах царя, че това не е допустимо, разяснявах му тези правила, докато не ги разбра.
Видях в страната им много гръмотевици и ако гръм удари дома им, то те не се доближават до него, оставят го такъв, какъвто е, и всичко, каквото има вътре - хора, имущество и друго, оставят го, докато времето не го унищожи, и казват: “Това е дом, над чиито жители съдбата се е разгневила.”
* * *
И ако някой мъж [човек] от тях убие друг, и то преднамерено, те го съдят заради тази му постъпка, а ако ли пък го убие, без да иска, то за него (неволния убиец - б. П.Н.) правят ковчег от дървото хазанк, слагат го вътре, заковават го с гвоздеи и му слагат три питки и съд с вода, поставят и три парчета дърво, приличащи на седла от камили, закачват ги помежду тях и мълвят: “Ние го оставяме между небето и земята, където ще попадне на въздействието на дъжда и слънцето - може би Аллах ще се смили над него.” И така остава закачен, докато времето не го унищожи напълно и докато ветровете не го избрулят и разнесат праха му.
Ако [те] срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, [те] казват: “Този има право да служи на нашия Господ.” И така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне.
Преводачът на царя ми разказа, че някакъв синдиец се спрял в страната им и отседнал при владетеля продължително време, като му прислужвал. Той бил много ловък и му сечало пипето. А на една група от жителите на страната й се приискало да тръгне на гурбет. Синдиецът поискал от царя разрешение да се присъедини към тях. Царят му забранил. А синдиецът продължил да настоява, докато накрая царят се съгласил и му дал разрешение. Речено-сторено. Той тръгнал с тях на кораба. Те забелязали, че той е подвижен и пресметлив, договорили се помежду си и рекли: “Този човек превъзходно може да служи на нашия Бог, нека го пратим да му служи.” Продължили пътя си покрай гора и те вкарали синдиеца в нея, надянали му въже на шията, вързали го на върха на едно високо дърво, оставили го там и продължили пътя си.
И ако те са на път и някой от тях иска да се изпикае и го направи когато носи оръжие със себе си, те го ограбват, вземат дрeхите му и всичко, което носи със себе си. Такъв е обичаят им. А който (първо) снеме оръжието си и го остави пред себе си - тогава може да се облекчи, те не му пречат.
Мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеяние, а за това няма и възможност. А който си позволи да блудства, независимо кой е той, оковават го с 4 железа [като палешници], завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това го и разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилата се е жена. След това закачват всяко парче от него или от нея на едно дърво. Употребих и положих всичките си усилия в старания жените да се закриват от мъжете, но не успях да ги вкарам в пътя. Те убиват крадеца по същия начин, както убиват и прелюбодееца.
В горите им има много мед в жилищата на пчелите, които те знаят и ходят да го търсят и събират. Понякога ги нападат хора, които са от числото на техните врагове и ги убиват. Те имат много търговци, които се насочват към земята на тюрките, при което докарват овци в страната, наречена Вису, а носят със себе си и самури и черни лисици.
Видяхме в жителите на един техен “дом” на брой 5000 души жени и мъже, приели вече исляма, които са известни с името Ал-Баранджар. За тях била построена джамия от дърво да се молят в нея. Те не умеят да четат, така че тълпата повтаря и прави това, което правят другите, в случая повтарят молитвите им. В действителност под мое ръководство един човек прие исляма. Казваше се Талут. И така аз го кръстих Абдуллах. Каза ми: “Искам да ме назовеш с твоето собствено име Мохамед.” Така и направих. И те приеха исляма - неговата жена и децата им, и всички те започнаха да се наричат Мохамед. Научих ги как да произнасят “Хвала на Аллаха” и изричат: “Той, Аллах, е единствен”, и радостта му от тези две сури беше по-голяма,
отколкото радостта му, ако той бе станал цар на славяните.
....
Царят премина през водно пространство, наречено Халджа, до река, позната му под името Джаушиз, и остана около нея два месеца, после поиска отново да премине по вода и изпроводи при хора, познати под името Сауаз, за да тръгнат заедно с него. Те му отказаха и се разделиха на две групи, едната от някакъв си род, която като че имаше цар по име Уираг. А пък царят на българите изпратил при тях хора и рекъл: “Наистина Аллах е могъщ и велик и вече ме е облагодетелствал, като ми е дарил исляма и върховната власт на повелителя на правоверните, така че аз съм негов роб и това [дело] е възложено и който ми противоречи, то аз ще бъда принуден да го посрещна с меч.” Другата група била с цар от някакво си племе, царят се наричал Аскал. Той [Аскал) бил в подчинение на царя на българите, но още не бил приел исляма. И така, когато той [царят на българите] му изпрати това послание, то те се уплашиха от неговото намерение и тръгнаха всички заедно с него [с Аскал] към река Джаушиз. Това беше река немного широка, ширината й бе 5 лакътя, а водата й стигаше до пъпа, а на места до ключицата, а в голямата си част дълбочината й достигаше човешки бой. Около нея имаше дървета, повечето от тях бяха хаданки (бели тополи - б. пр.) и други.
...
Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни. В нея [в страната] те в по-голямата част от случаите умират от болки в стомаха, дори се стига и дотам, че това се случва и при кърмачетата.
И когато при тях умре мюсюлманин или когато почине съпругът на някоя жена хорезмийка, то те ги измиват според мюсюлманския обред, после ги карат на каруца - едвам-едвам, в ръцете им е поставено знаме, докато не достигнат мястото, в което ще ги закопаят. Като пристигнат там, те го свалят от талигата, поставят го на земятя, след това изкопават в тази линия гроб, правят и странична пещера и го погребват. Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.
Жените не плачат за мъртъвците, но жителите мъже плачат за тях, идват в деня, когато е умрял, спират се на вратата на юртата му и крещят по най-ужасен начин, това е най-дивият плач, какъвто може да си представи човек.
Това са хора свободни. Когато се свърши с плача им, появяват се робите, носейки със себе си сплетени кожи, при което непрекъснато плачат, бият страните и задните си части с тези ремъци, докато на телата им не останат следи, подобни на следи от бич. Те [жителите] са длъжни да побият знаме на вратата на юртата му [на мъртвеца], донасят и оръжието му и го нареждат на гроба и не престават да плачат в продължение на две години. Когато двете години изтекат, те свалят знамето и отрязват кичур от косата си и роднините на мъртвеца се събират, канят на пир, чрез който се слага край на траура. Ако починалият има жена, тя се омъжва. Това става така, ако починалият е бил старейшина, а що се отнася до простолюдието, те извършват само някои отделни неща от този обред.
...
Той [Ибн Фадлан] рече:
Един ден го попитах и му казах: “Държавата ти е обширна, паричните ти средства са в изобилие, доходите ти са многобройни, защо молиш султана да ти строи крепост с негови средства, които са безчет.” Тогава той ми отговори: “Видях, че ислямската държава е преди другите и техните парични средства идват от напълно разрешени религиозни закони и легални източници. Обърнах се с молба за това и ако той поиска да построи крепост със свои средства, със сребро или злато, това няма да представлява за мен никаква трудност. И, право да си кажа, аз само исках да получа благословия за парите от повелителя на правоверните и го помолиха за това.”

Врати се на претходната страница

Врати се горе