НАРОДНА ВОЛЈА

15 януари 2010 г. - нов етап в македоно-българските отношения

ОБРЪЩЕНИЯ НА ПРЕЗИДЕНТИТЕ ИВАНОВ И ЖЕЛЕВ ПРИ ВРЪЧВАНЕТО НА ОРДЕНА „ОСМИ СЕПТЕМВРИ”

ОБРЪЩЕНИЕ НА ПРЕЗИДЕНТА ИВАНОВ

Позволете ми да изразя голямото си задоволство, че днес сме се събрали тук, за да дадем едно ново и голямо потвърждение на приятелските отношения между Република Македония и Република България.
Днес на един голям и доказан приятел на Република Македония по един символичен начин ще отдадем признание и искрена благодарност за неговия личен принос в създаването, развитието и укрепването на отношенията, взаимното уважение и доверие между двете страни.
Последното десетилетие на миналия век предизвика исторически промени, напълно променяйки географската и идеологическата карта на Европа. С падането на комунизма се създадоха нови европейски демокрации, които се включиха в реализацията на мечтата за обединена Европа. Тъкмо в началото на 90-те години Вие, президенте Желев, имахте привилегията да бъдете не само предвестник, но и двигател на демократичните процеси, които обхванаха Република България. С Вас в България освен процеса на демократизация започна и процесът на реализация на евроатлантическата перспектива. Днес, в голяма степен благодарение на Вашите усилия и дела, започнати в едно много трудно време, Република България изживява мечтата и се радва на привилегиите от визията за обединена Европа, от членството в голямото евроатлантическо семейство.
Бурните деветдесети години на миналия век, започналите процеси на плурализъм и демократизация, падането на желязната завеса, угасването на старите и утвърждаване на нови държави, донесоха и осъществяване на вековната мечта на македонския народ за самостоятелна, независима и суверенна държава. Процесът на признаване на нашата независимост и държава, както и международната афирмация представляваха трънлив път, пълен с предизвикателства, блокади, оспорвания, които продължават и до ден-днешен. Предводител на процеса на международното признаване на Република Македония под нейното конституционно име беше именно Република България на днешния ден преди 18 години. Това беше събитие, което показа, че визията за обединена Европа, където всеки народ и държава могат да намерят своето място, не завършва в рамките на собствените държави. Тази визия важи еднакво за всички. Мъдростта и държавничеството, което Вие и Вашата държава показахте, подкрепяйки Македония като съсед, е пътепоказател как трябва да се изграждат отношенията в нашия регион. Македония и македонските граждани никога няма да забравят подадената ръка от Република България. Връчването на това признание е само още една възможност да Ви се изрази най-дълбока и най-искрена благодарност, президенте Желев, за Вашата лична ангажираност, за Вашата роля не само в признаването, но и след това в развитието на отношенията и сътрудничеството, в изграждането на взаимното уважение и разбирателство между нашите две държави и народи.
Със съжаление мога да констатирам, че и след 18 години Република Македония все още се сблъсква с изкушения и предизвикателства, и то не по своя вина. Нуждата от исторически решения за Република Македония не е завършила. Въпреки това ние продължаваме по демократичен начин да изграждаме и развиваме своята държава и общество, нашия модел на функционална мултиетническа демокрация, винаги избирайки пътя на отговорен и конструктивен фактор в тази част на Европа, винаги водейки се от регионалните и по-широките интереси и цели, от общите ценности. По нашия път в Република България виждахме, виждаме и ще виждаме искрен поддръжник и партньор. В Република Македония пък Вие винаги сте имали и ще имате най-близък и най-ценен приятел. Искам още веднъж да повторя, че нито едно непремерено изявление на който и да било политик, публична личност или медия от която и да било страна не може и няма да успее да наруши дълбоките връзки между нашите държави и народи. В тази част на света, включително и в нашите държави, има личности, чиито възгледи са заклещени в историческите предразсъдъци, в старите идеологически въпроси. Има кой да се занимава с историята. Държавните ръководства трябва да се занимават с настоящето и с бъдещето.
Аз виждам нашата перспектива в добросъседските отношения, в общото европейско и евроатлантическо бъде ще не само за нашите държави, но и за целия регион. За мен не съществуват никакви дилеми за това къде отива Република Македония и къде е нейното място.
Вашият стремеж към свобода, демократичен дух, благосъстояние и просперитет на всички под закрилата на модерна Европа не завърши с края на Вашата президентска функция. Благодарение на фондацията, която носи Вашето име, и на Балканския политически клуб, чийто председател сте, Вашата дейност продължава с ненамалено темпо. Разбира се, не може да не се подчертаят многобройните книги и публикации, които излязоха изпод Вашето перо, оставяйки траен печат върху европейската обществена и политическа мисъл. Наистина за нас е чест, че някои от тях са преведени на македонски език, но още по-голяма чест е за нас възможността да Ви връчим ордена „Осми септември”.
С чувство на искрена и дълбока благодарност, от името на гражданите на Република Македония Ви връчвам ордена „Осми септември”.

ОБРЪЩЕНИЕ НА ПРЕЗИДЕНТА ЖЕЛЕВ

Изминаха 18 години от признаването на Република Македония от страна на българската държава. На този ден, 15 януари, през 1992 г. България официално призна Република Македония като самостоятелна и независима държава, заедно с другите три бивши югославски републики – Босна и Херцеговина, Словения и Хърватско. Ние много внимателно следяхме течението и развитието на този въпрос вътре в Европейския съюз. Европейската комисия току-що бе изработила критериите, по които трябва да се оценява коя от бившите югославски републики може да бъде призната като суверенна държава, т.е. да й бъдат гарантирани държавният суверенитет и териториалният интегритет. Доколкото си спомням, единият от тези критерии беше на нейната територия да не се водят военни действия, другият – тя самата да не участва във война на територията на съседните републики, и третия критерий – да решава по демократичен начин вътрешнополитическите проблеми. Заедно с това Европейската комисия реши да се формира специална правна комисия, която на основание на изработените критерии да прецени кои от републиките изпълняват тези изисквания и да внесе за това доклад в Европейската комисия. За шеф на тази правна комисия бе назначен известният френски конституционалист Роберт Бадентер. Оценката на комисията „Бадентер” бе, че само две от бившите югославски републики изпълняват условията за международно правно признаване – Македония и Словения, останалите – не. На специално разглеждане в Европейската комисия все пак Македония беше блокирана от ветото на Гърция, тъй като в комисията решенията се приемат с консенсус. Това бе очевидна неправда спрямо Република Македония, а от страна на Европейския съюз подобно решение бе не само несправедливо, но и безпринципно. Европейската комисия погази собствените си критерии, според които трябваше да се случи признаването. Това много ни раздразни и възмути. Тогава решихме да признаем Македония заедно с другите три републики, още повече, че по това време България не бе член на Европейския съюз и затова техният консенсус при вземане на решенията въобще не ни касаеше.
Което си е истина, Европейската комисия не бе много доволна от нашето решение. Това бе против решението на Европейския съюз. Но в същото време не можеха да ни накарат да се съобразяваме с него.
Казаното дотук се отнася по-скоро до процедурата на събитията, която не показва най-важните причини за нашата активност и решителност. Имаше по-дълбоки причини, които ни обвързваха да действаме така. Най-общо взето те бяха два типа: конюнктурно-политически и исторически. Тогава войната вече беснееше на по-голямата част от територията на разклатената Югославска федерация. Само Македония все още не бе обзета от нея, но на нас ни се струваше, че това всеки момент може да се случи. Нищо не можеше да спре югоармията, ако Милошевич бе решил да я ориентира в тази посока. При такова развитие на работите войната трябваше да се появи на нашата западна граница, което от своя страна лесно можеше да се превърне в прелюдия към една нова балканска война. Затова ние не пестяхме сили и време да работим това да не се случи. Сещам се, че точно по това време при мен в Президентството дойде военна делегация от НАТО да се запознаят с военната ситуация на Балканите и особено в Югославия. Ние им описахме драматизма на ситуацията и поискахме да разположат войници на границата между Македония и остатъците от Югославия, която бе обзета от пламъци. Обещаха че ще разположат символични единици, които ще служат като предупреждение, че НАТО няма да стои със скръстени ръце, ако си позволят да навлязат на територията на Македония. По-късно, когато дойде друга подобна делегация и ние ги попитахме дали си изпълниха обещанието, техният отговор бе положителен. Имали такива единици в течение на няколко седмици и когато узнали, че опасността е преминала, ги оттеглили.
По-нататъшното разширяване на войната и ожесточеността на военните действия, които доведоха до убиването на стотици хиляди хора, главно мирно население, показа, че българското признаване на Македония, макар и достойно за почит, далеч не бе достатъчно, за да промени работите в региона, камо ли пък да прекрати войната. Стана ясно, че трябва да се търси признаване от максимално голям брой страни. При осъществяването на тази цел ние се насочихме най-първо към Република Турция, която отдавна бе член на НАТО, но не и на Европейския съюз, което всъщност означаваше, че тя не е обвързана с вече приетото решение за непризнаване на Република Македония. Използвах международния икономически форум, който се провеждаше в Давос на 30 и 31 януари всяка година. Поисках от моя протокол да ми уреди среща с премиера на Турция, Сюлейман Демирел. Тогава Демирел все още не бе президент, начело на държавата бе Тургут Юзал. Казах на Демирел, че преди 15 дни България призна Република Македония заедно с другите три югославски републики. Обясних мотивите за това наше решение и изтъкнах, че според нас това означава значителен принос в укрепването на стабилността на Балканите и че много по-голям принос може да направи Турция, ако и тя ги признае. Тъй като Турция не е някоя малка държава, каквито са повечето страни в региона, напротив, тя е регионална суперсила с втората по големина армия след САЩ. Премиерът Демирел ме изслуша внимателно, постави няколко въпроса за доуточняване и след като изслуша отговорите, каза, че до една седмица турското правителство официално ще признае Република Македония. И наистина, в началото на февруари 1992 г. в ефира бе обявено за взетото решение.
След това нашите усилия бяха насочени към Руската федерация – тя да признае Македония. Руското признаване трябваше да има много по-голям отзвук в света и най-важното – трябваше да окуражи много повече държави да направят същото. Все пак Русия, като наследник на Съветския съюз, не бе изгубила потенциала на суперсила. Благоприятната ситуация за успех в тази насока бяха добрите отношения между президента Елцин и мен, утвърдени след неуспешния опит за държавен преврат в Москва на 19 август 1991 г. Тогава аз дадох твърда подкрепа на Елцин със специална декларация, излъчена още на сутринта, нарекох преврата неосталинистки и неокомунистически, а с допълнение и противоконституционен, поради което трябва да бъде смазансъс сила.
Но, изглежда, много силно впечатление на Елцин му е направило моето изявление с упрек към западните политици и държавници, които още рано сутринта на 19 август бяха излезли с много дипломатични декларации по отношение на участниците в преврата в духа на „... ние няма да се месим във вътрешните работи на Съветския съюз, но вярваме, че новата власт ще уважи всички договори, подписани от Съветския съюз от типа на Салт-1, Салт-2” и така нататък.
В отговор на моята твърда подкрепа наскоро след неуспеха на преврата Елцин ме покани на работно посещение в Москва, с всички почести, дадени на нашата делегация. На втория ден от нашето посещение Елцин съвсем неочаквано ме запита: мога ли да призная Руската федерация като самостоятелна държава и да установим дипломатически отношения на ниво на посолства между Руската федерация и Република България. Отговорих му: господин президент, за съжаление България е парламентарна република, а не президентска, както е при вас. Според нашата конституция правителството може да вземе решение... Ако бяхме президентска република, без двоумение и по убеждение веднага щях да го направя... Но ще направя всичко възможно нашето правителство да вземе такова решение преди да излетим за София... И наистина същата вечер, по-точно – през нощта, правителството на Димитър Попов прие такова решение. На следния ден аз съобщих това на Елцин, което много го зарадва и той остана доволен.
Вероятно неговата цел е била да избегне двувластието в Кремъл, тъй като то бе очевидно и всеки път, когато влизахме с колите в Кремъл, гледахме как двете администрации - на Елцин и Горбачов, се натрупват по прозорците да гледат какво се случва. За мен по-важно беше, че империята си отива, че Съветският съюз е вече пътник, който след два месеца трябваше да си отиде в небитието. А България, след Литва, трябваше да стане втората държава, която заби пирон в ковчега на Съветския съюз. Разказвам тези подробности, тъй като те обясняват защо Елцин се чувстваше толкова задължен да подкрепи каузата на Македония, която ние вече бяхме възприели като своя кауза. На тази тема за пръв път разговаряхме в Истанбул през юни 1992 година по време на срещата на държавите, участници в Черноморското икономическо сътрудничество. Тогава Елцин твърдо обеща да признае Македония.
Вторият разговор бе през юли същата година, по време на Срещата за сигурност и сътрудничество в Европа, която се проведе в Хелзинки. Тук Елцин изрази съжаление, че досега не е успял да направи признаването на Македония поради ужасната претрупаност с техните сложни и объркани проблеми. Третата среща с Елцин, на която той официално призна Република Македония от името на Руската федерация, бе в София на 4 август 1992 г. по време на неговото официално посещение, когато бе подписано междудържавно споразумение между Република България и Руската федерация.
Подтиквали сме и много други държави да признаят Република Македония. Някои от тях се съгласяваха и го правеха. Особено много усилия положихме да убедим американската администрация и дипломация да направят това, което трябваше да обърне световното обществено мнение по този въпрос. Колкото пъти бе идвала госпожа Олбрайт, тогавашен държавен секретар, сме я убеждавали САЩ да признаят Македония. Това щеше да бъде голям принос за сигурността на Балканите, не само за Македония. Освен това, те не са ангажирани с консенсуса на Европейския съюз при вземането на тези решения. Винаги ни казваха, че това е много интересна идея и че ще я разгледат съвсем сериозно. Но от това нищо не се получаваше. Чак 15 години след нас президентът Буш-младши призна Македония с нейното конституционно име.
Днес, когато Република Македония е призната с нейното конституционно име от 127 държави, между които Руската федерация, САЩ, Китай и Велика Британия, е срамота да се правят обструкции Република Македония да фигурира с нейното конституционно име навсякъде. Изборът на името на една държава е свято право на нейния собствен народ и нито една международна институция няма право да натрапва друго име на тази държава. Нито Обединените нации, нито ЕС, нито НАТО, нито Съветът на Европа могат да си позволяват да налагат име, което не е по волята на народа на тази държава. С изключение на един случай, когато името на тази страна, копира името на някоя друга стрна или държава. В такъв случай онези, които са злоупотребили с името на тази страна, могат съответно да бъдат санкционирани само от надлежните съдилища и да въведат принудителна промяна на това име. Благодаря за вниманието!

НАРОДНА ВОЛЈА

КОЙ УНИЩОЖАВА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИСТИНИ? КОЙ ПРАВИ КОЩУНСТВО В БОЖИЯ ХРАМ?
Читај

КЪМ ВЪПРОСА ЗА НАРОДНОСТТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ
Читај

„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај

МЕМОРАНДУМОТ НА МАНУ, МПЦ-ОА И УКИМ ПОВИКУВА НА ОДБРАНА НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ
Читај

СО БЛЕДСКИОТ ДОГОВОР БУГАРИЈА ПРИЗНАЛА МАКЕДОНСКИ ЈАЗИК, НАРОД И МАКЕДОНЦИ, СЕ ШТО ДЕНЕСКА СПОРИ
Читај

138 г. от рождението на Гоце Делчев

Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите.

Поздравления

ПО СЛУЧАЙ НОВАТА 2010 ГОДИНА

Главният редактор и редколегията на в. “Народна воля” получиха честитки от външния министър на Р Македония Антонио Милошовски, посолството на Р Македония в България, академик Блаже Ристовски, Трифон Костовски, професор Стефан Влахов-Мицов, д-р Константин Георгиев, Радко Георгиевски и много други. На всички тях
ИЗКАЗВАМЕ НАЙ-ИСКРЕНА БЛАГОДАРНОСТ
за добрите думи и им пожелаваме много здраве и успехи през 2010 г.

Македонија пее

АБЕР МИ ДОЈДЕ ОД СОЛУНА ГРАДА

Абер ми дојде од Солуна града
Солунчаните бесилка ставиле
Ќе ми го бесат Гоцета
Гоцета Делчев војвода

Гоце ми се сторил црно ќумурџиче
Па ми се шета в солунска чаршија
На среќа сретнал аскери
И на Гоцета говорат

Абре ѓаурче црно ќумурџиче
Нели го виде Гоцета
Гоцета Делчев војвода

Абре аскери вие бре аскери
И да го видам Гоцета
Јас Гоце не го познавам

МАМО, КОЈ ЧУКА НА ПОРТИ?

Мамо, кој чука на порти? (2)
Чука, тропа, мила ќерко,
твојто верно либе. (2)

Мамо, дал’ да му отворам? (2)
Немој ќерко, немој душо,
вечера немаме. (2)

Вечера ќе бидат, мамо,
вечера ќе бидат, мамо,
мојте слатки думи. (2)

Мамо, дал’ да му отворам? (2)
Немој ќерко, немој душо,
постела немаме. (2)

Постела ќе биде, мамо,
постела ќе биде, мамо,
мојта рамна снага. (2)

Our Name is Macedonia

ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

European Free Alliance

Начална • За нас • Архив • За врзака • Линкове

© 2007-2020 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting