Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Никола Вапцаров живя, твори, бори се и загина като македонец!

“ПРЕОТКРИВАНЕТО” НЕ СЕ СЪСТОЯ
Биляна Вардарска
(Продолжува од минатиот број)
Ако дадем думата на делата му, тя в никакъв случай няма да нарече Борис III „достоен държавен мъж”.
Истината е във фактите.
Как да наречем „достоен държавен мъж” оня, който при цялата си алчност и великолепни възможности, които му дава висшата власт, след усилена борба не е успял да превърне в лична собственост 12 500 декара прекрасна пиринска земя?!
А когато едно майчино сърце плаче с кървави сълзи и с потресаващо ридание повтаря думата „милост” – милост за любимото чедо, към което смъртта протяга зловещите си ръце, с вледеняващо змийско безразличие царското нищожество остава глухо за тази молба, това ли е достойнството на хитлерофашисткия лакей?
Да се прави „преоткриване” на Никола Вапцаров и царското нищожество да се нарича „достоен държавен мъж”, това си е чиста проба кощунство.
А какво извърши този „достоен държавен мъж” във Вардарска Македония?
Нека дадем думата на майката История.
Най-напред за жертвите.
Около 24 000 мъже, жени, деца и старци са обесени, разстреляни или загинали. Над 8 000 са осакатени от пребиване в полицейските участъци или при военните, полицейските и контрачетническите експедиции. Над 50 000 са затворниците. Около 60 000 са насилствено мобилизираните. Много са умрелите след войната от придобитите последици или са останали инвалиди. Връх на българското фашистко варварство са убийствата в село Ваташа – между жертвите има ученици и деца от 14 до 16 години. Жертвите са разстреляни с картечници, след това са съсичани и дупчени с ножове, на някои са изваждани очите и са отрязвани ръцете.
Според непълни данни от 1941 до 1944 година на македонския народ са нанесени следните материални загуби: 9 101 къщи и други граждански обекти са били подпалени, 4 150 къщи и други обекти са били разрушени, 83 742 са случаите на грабеж на покъщнина в също толкова къщи.
Около 180 000 броя добитък са заграбени и отвлечени, разрушени са 168 мостове, 600 километра железен път, 97 на сто от товарните вагони, а от птт-лините – 70 на сто.
30 училищни сгради са напълно разрушени, 122 – ограбени, от 123 е задигнат инвентарът, в 240 училища са изгорени библиотеките, в 45 средни училища е унищожен инвентарът.
Ограбен, занесен в София или е унищожен огромен библиотечен архив и исторически материал, особено фондът на Народната библиотека в Скопие.
Окупаторите не пощадиха нито църковните, нито другите исторически паметници. В 42 населени места на църквите бяха унищожени или бяха ограбени и занесени в София много фрески, икони, книги и други исторически ценности.
Десетки хиляди са били принудени да работят за германските нужди или да напуснат Македония и никога вече да не се върнат обратно.
(За злодеянията в Гърция не разполагам с никакви данни – затова не ги цитирам. Други причини няма.)
Известно е обаче, че българските фашистки окупатори насилствено депортираха 11 410 невинни човешки същества от територията на Македония, за да излетят като черен дим през комините на крематориумите в хитлеристките лагери на смъртта.
И на името на този цар-злодей в мащеха България се кръщават улици!
И това чудовище в мащеха България го наричат „цар-обединител!”
И позорът, който нанесе на страната като съюзник на хитлеристка Германия, след това трябваше да бъде измит с кръвта на 30 000 доброволци.
И сега мечтателите за „велика България” реват, та се късат от рев, че хората от Вардарска Македония имали възможност само няколко години да се „радват” на свободата, която им били занесли българските фашистки окупатори!
И като връх на необозримия цинизъм на българската лъжедемокрация е абсурдно-безочливото искане Република Македония самоубийствено да пренапише собствената си история и зловещите окупатори да бъдат признати за „освободители”!
Истината за Македония пита:
- От такива ли позиции може да се направи „преоткриване” на Никола Вапцаров и на неговата етика?
Според българските националшовинисти излиза, че е много „достойно” и „романтично” невинни човешки същества да умират в газови камери!
Според тяхната логика „достойнството” е право пропорционално на злото, причинено на македонския народ!
А македонците могат ли да бъдат считани за хора там, където са лишени от елементарни човешки права и демократичният фашизъм се мъчи да им внуши, че им е направил историческо благодеяние, защото пръв е признал... че ги няма?
Когато се пише сага за Никола Вапцаров с амбицията за „преоткриване”, не може да не стане дума за съдебния процес, за участници в него, за различните мнения и спорове, които очертаха два враждуващи „лагера”.
Но преди да стигнем до процеса, трябва да надникнем и в други неща.
К. З. поставя въпроса: „Каква е хрониката на взаимоотношенията между националната поетеса и младия й събрат по перо преди зловещия месец юли 1942?”, и започва да отговаря: „Багряна идва за пръв път в Пирин след смъртта на любимия си проф. Боян Пенев заедно с Константин Щъркелов и двамата отсядат у Вапцаре.”
Това никой не го отрича, това е неоспорим факт.
Но това съвсем не означава, че една неоспоримост не може или не бива да предизвиква въпроси. Нали целта на всяко „преоткриване” е да ни открие нови истини.
Ето защо веднага изникват въпросите: “А кога Багряна е идвала за първи път в Банско? И отиването в Пирин за разтуха не е ли второто й идване? Познавала ли е Никола Вапцаров „преди зловещия месец юли 1942”, защото нееднократно е заявявала, че никога и никъде не го е срещала и изобщо не го е познавала?”
Нека потърсим отговорите на тези въпроси във фактите, защото там е истината, защото, когато те проговорят и боговете не могат да ги опровергават.
И мълчат.
В своите спомени Бойка Вапцарова пише:
„ – Бойя, ти знаеш, че съм посочил за свидетели Елисавета Багряна, Константин Щъркелов и Таско Стоилков. Срещнете се с тях и ги попитайте дали биха се явили в съда.
-Защо на тях се спря? – запитах аз.
- И тримата ме познават още от дете, стари приятели са на нашето семейство.”
Твърденията на Никола Вапцаров и Елисавета Багряна са противоположни и е повече от ясно, че едното е вярно, а другото не е. Не можем да приемем, че и двете са верни, защото това ще бъде абсурд, измеренията на който ще съперничат с мащабите на Вселената.
Аз приемам за абсолютна истина това, което е казал Никола Вапцаров.
Защо?
Защото – каква полза би имал Вапцаров, ако се опита да вплете в лъжесвидетелствуване една национална поетеса? И при това приближена до двореца!
Не всеки ще приеме априори мнението на Никола Вапцаров. Значи истината трябва да се докаже с факти.
Точно това ще се опитам да направя.
И то с помощта на Елисавета Багряна.
Започвам да цитирам извадки от спомените на Райна Вапцарова:
„ – Ей, сънльо, стани! Чичо Митър ни е донесъл сърненце!
Борис отваря очи и гледа Кольо. Дали не се шегува? Може би иска да го накара да стане и само се шегува. Но лицето на Кольо е оживено, изпълнено с такава топла радост. Борис скача. Райна гали сърненце, истинско сърненце. То е светлокафяво, изпъстрено с жълти петънца, и цялото трепери.”
„Много обича децата този чичо Митър, а и те го обичат. Няма си свои дечица и на чуждите се радва.
- Ами как, чичо Митре, си го хванал живо? Нали сърните са много бързоноги?! – пита Кольо и сяда в краката на чичо Митър.
Борис и Райна също се нагласяват до чичо Митър.
- Какво да ви кажа? – започва той. - Отидохме към „Байова дупка”, а на едно място вълци удушили сърната, майката на сърненцето. Сърни сега не се бият, забранено е, но вълците са си вълци, не питат дали е забранено.” „Сърненцето беше по-далече – майка му го скрила в една шума, ама тъй го скрила, че почти не се забелязва. Намерихме го - съвсем е мъничко, едва се държи на нозе. А нали ви бях обещал да ви донеса едно сърненце.
- Сираче е горкичкото – няма си майчица – казва Кольо.”
„Кольо ще научи сърненцето, като поотрасне, да върви след него като беслеме. Да върви подире ти агне, е интересно, но да върви сърненце, е сто пъти по-интересно.”
Каква е по-нататъшната съдба на сърненцето Пиринчо?
След като е поотраснало, на Вапцарови в Банско гостува пристигналият с аероплан началник на въздухоплаването, харесва сърненцето и Йонко Вапцаров му го харизва.Това е цяла трагедия за всички други от семейството, но нищо не могат да променят – сърненцето заедно с Борис заминава за София.
Но идването на аероплан, който каца в местността Почивашката, е необикновено събитие и за Банско, и за Никола Вапцаров, вълненията на когото са разказани подробно в книгата „Бакьо”.
Ето в този промеждутък от време, в който децата се радват на Пиринчо, Елисавета Багряна посещава Банско... Този факт е неоспорим.
Защо?
Защото в интервюто си с литературния критик Любен Георгиев, отпечатано във в-к „Дума”, брой 59 от 13 март 1993 година, Багряна заявява буквално следното: „Имаха и едно малко опитомено сърненце, което седеше край огнището като козле. Така че съм ходила у тях. Но никога и никъде не съм се виждала със сина й Никола. Тогава познавах другите й две малки деца – Борис и Райна...”
По това време Никола Вапцаров наистина е още дете и си е в Банско. Ще мине много време, докато той отиде да учи в Мехомия, докато напише първото си стихотворение, предизвикано от един тъжен повод, и докато отиде във Варна. По никакъв начин не можем да си обясним защо Багряна не е видяла Никола Вапцаров. На този въпрос не може да ни отговори и квантовата механика. Освен да си е слагал шапка-невидимка - като в приказките!!!
Най-после идва и тъжната, особено тъжната за Елисавета Багряна 1927 година, когато тя отива с художника Константин Щъркелов в Пирин планина, за да утешава скръбта си по любимия професор Боян Пенев.
В споменатото интервю Багряна продължава: „... които дойдоха с нас в планината и аз там ги забавлявах.”
Така Багряна смесва първото с второто си идване в Банско. В компанията, която заминава за планината, е и Никола Вапцаров, който вече не е дете, и е твърде странно, че тя отново не го забелязва. В книгата си „Бакьо” Райна Вапцарова пише: „По стълбите се чуват леките стъпки и момчето е разтворило широко своите тъмни зеници. Това е тя – истинската, голямата поетеса, която е написала тези хубави стихове. Кольо ги е чел, той е тръпнал не един път от възторг, когато е прелиствал книжката. Поетесата е доста висока, стройна, с много нежно, бледо лице и особено хубави тъмни очи. Над тях като гайтани се чернеят удължените вежди. Всичко в тази млада жена сега на Кольо се струва одухотворено, някак по-хубаво, отколкото у другите жени. На момчето става особено радостно, че ще заминат заедно за гиздавата Пирин планина.”
За да не спомене името на поетесата, Райна Вапцарова прави „замълчаване”, отбелязано на нов ред с многоточие, и продължава: „... Глазне бие водите си в големите обли камънаци, така ги бие, че от тях се издига бяла като прясно масло пяна. Кольо обича да скача по тези обли камънаци, разперил двете си ръце, за да запазва равновесие. Поетесата (Елисавета Багряна – б. м. и художникът (Константин Щъркелов - б. м.) тихо разговарят и вървят по тясната пътека, която се вие покрай реката.”
Читателите на вестника знаят какво се случва в планината – за това съм писал преди години и за да не се повтарям, ще припомня главните моменти.
„ ... поетесата зиморничаво протяга ръце към още неукрепналите пламъчета. Кольо не откъсва поглед от нея, той следи всеки трепет на това лице...”
„ – Какво ме гледаш, момченце? – пита поетесата и белите й зъби блясват на светлината на огъня. А той се разгаря все повече. На Кольо му е обидно, че го наричат „момченце”, но изкушението да чуе декламация от истинска поетеса е по-голямо от обидата и той я преглъща. От огъня не се забелязва как цялото му лице пламва, когато помолва:
- Ако... обичате, молим ви... кажете ни едно ваше стихотворение...
Тя дига своите хубави очи, поглежда високите пламъци, които като че са стигнали до самото тъмно небе... Струва й се, че дори една голяма звезда е кацнала на самия връх на високия бор. Поетесата се усмихва мило и тихичко, за да не смути песента на гората, подхваща... Кольо немее от възторг, Кольо е цял слух. Това се казват стихове, а не като неговите. Иска му се очарованието да не спира, но поетесата свършва, усмихва се и пита:
- Хареса ли ти, Кольо?
Момчето само клати глава – възторгът е толкова силен, че сякаш е отнел част от гласа му.”
Най-неочаквано сестрата на поета съобщава, че и нейният Бакьо пише стихотворения и прочита едно от тях.
„Хитрата усмивка от лицето на поетесата угасва. Лицето й става много сериозно и когато момичето свършва, тя се надига, отива в палатката, където се е скрило момчето, сяда до главата му и с някаква майчина нежност започва да гали алището, с което се е завил Кольо.
- Кольо – тихичко го вика поетесата. – Твои ли са тези стихове, които декламира сестричката ти?
Момчето не отговаря, то мълчи и му идва вдън земята да потъне. Но поетесата още по-нежно се опитва да открие голямото чело, да надзърне в очите му. Наистина – чак сега тя си спомня какъв чуден израз имаха тези очи.
- Не се срамувай, момче... Напротив, трябва да се гордееш. За твоята възраст това са чудесни стихове... И ти... Ако поработиш добре, ще станеш голям поет.
Кольо плахо показва едното си око и търси погледа на поетесата. Има ли в този поглед подигравка? Но очите на жената са толкова хубави, те са пълни с такава искреност, че Кольо скача и се задъхва от радост. В палатката е светло като през деня – в нея трептят червените светлини на големия огън.
- Ако имам едно пшеничено зърно талант, аз ще работя, ще работя и ще работя... Обичам много поезията!”
В същото интервю Багряна казва: „Знаех, че имат брат моряк, но никога не съм знаела, че пише стихове. Нито тогава, нито по-нататък. После Райна казала някъде, че ми била казала още тогава на Пирина или в Банско, че брат й е поет, но това не е вярно. Тя беше много малка и едва ли е знаела такива работи за брат си.” Тук Багряна отново смесва първото си идване в Банско с второто след смъртта на Боян Пенев. При първото си идване в Банско, когато сърненцето Пиринчо върви след Никола Вапцаров, Райна Вапцарова действително е била много малка – и двамата с брат й са били деца.
Но при второто идване на Багряна в Банско много неща са се променили, не са същите – Райна Вапцарова е 15-годишна, а брат й – 18 - годишен.
Който иска да се убеди, че Райна Вапцарова много добре си спомня всичко, нека прочете главата „Поетеса” в книгата й „Бакьо”. Тук особеното е, че името на Багряна не се споменава никъде, защото Вапцарови не бяха доволни от нейното свидетелствуване. Нещо повече, в първото издание на „Бакьо” тази глава я няма, тя е писна по-късно.
В предговора към книгата Райна Вапцарова пише, че „спомените са написани така, както съм ги изживяла аз – истински и точно”. Тази самооценка е толкова искрена, колкото и истинска. Тя винаги предпочиташе да казва истината за брат си Никола Вапцаров. И когато на събрания й задаваха неминуемия въпрос:
- Какъв се е чувствал Никола Вапцаров – българин или македонец?
- Тя отговаряше:
- Македонец!
А знаете ли колко опасно беше това да се казва по времето на живковизма? И когато другият й брат беше член на ЦК на БКП и трябваше да спазва партийната линия дори и срещу брат си?
И какво излиза от всичко казано дотук за взаимоотношенията между националната поетеса и Никола Вапцаров?
Излиза, че Никола Вапцаров едновременно е бил и в Банско, и в Пирин планина, и във Варна. Подобни парадокси не може да обясни нито специалната, нито общата теория на относителността.
Все в същото интервю Багряна казва: „После съм ходила още веднъж у Вапцарови. Водех някакви чужденци, мисля, че беше през 1930 г. , не помня. Пътем минахме през Банско и аз се отбих у тях. Никола тогава пак го нямаше. Не помня къде е бил... Не е бил! Райна писала, че е бил”.
След като прави смес от първото и второто си гостуване в Банско, с тези думи тя прави още по-забъркана смес, като прибавя и третото си идване в Банско, защото тук не става дума за 1930 г., а за 1927 г. и Райна Вапцарова никъде не е писала, че 1930 година брат й е бил в Банско.
Това отричане от познанството си с Никола Вапцаров има пряка връзка и със свидетелствуването на Багряна на процеса срещу Никола Вапцаров. И затова няма как да го отминем.
И затова трябва да видим кой какво казва.
Бойка Вапцарова, която е очевидец пише:
„След няколко минути пристигна съставът на съда, докараха с камионетките обвиняемите и заседанието бе открито. Продължаваше разпитът на свидетелите. По едно време бе извикана Елисавета Багряна, която трябваше да даде преценка за творчеството на Вапцаров (б. а.). След установените формалности Кольо излезе напред от групата подсъдими и зададе следните въпроси:
- Познавате ли моите стихове?
- Да.
- Преставляват ли приност за българската поезия?
- Да.”
- Стиховете ми имат ли художествена стойност и патриотична наситеност?
- Да.
Елисавета Багряна буквално казва следното:
„Баба Елена стоеше на последния ред. Тя беше почти глуха още през 1927 г. , недочуваше. Сигурно не е чула думите ми. Допускам и друго. Възможно е да съм придружила отговорите си с кимане на главата. А когато кимам, аз понякога механически го правя не по български, а по европейски – точно обратно на думите. Може тя да е видяла кимането ми и да се е подвела. Аз нея не я обвинявам, тя е майка, изгубила сина си. Но там имаше толкова хора! Има протоколи, стенограми! Как може да се изопачават думите ми?”
За мнението на баба Елена Вапцарова, която също е очевидец, можем да съдим по написаното от генерал Крум Радонов в статията му отпечатана във в-к. „Народна армия” през далечната 1962 г. Цитирам буквално:
„... Тя като специалист е трябвало да свидетелствува има ли поетически талант и патриотични елементи в поезията на Вапцаров. Но за да не се очертаели бръчките, които грозели лицето й, тя, без да отваря уста, само с кимане е отговорила – не. По същия начин е отговорила и когато Вапцаров й е задал пряк въпрос – има ли в неговата поезия любов към родината.”
Предизвиканият Георги Караславов отговаря разгневено на статията на генерал Крум Радонов. Цитирам буквално:
„Истината е, че др. Багряна свидетелствува ясно и гласно в полза на Вапцаров. Тъкмо за това Вапцаров и сам й задава въпрос, на който тя също така гласно и ясно отговаря в негова полза. Инак Вапцаров щеше веднага да се откаже от нея като свидетел, както се отказа още при първото отрицателно за него твърдение на близкия на Вапцаровото семейство художник Щъркелов. Ако др. Багряна беше свидетелствувала против Вапцров, защо защитникът на др. Мл. Исаев щеше да иска тя да свидетелствува и за неговия довереник? Тя свидетелствува положително и за др. Исаев. Ако др. Радонов беше проучил добросъвестно „въпросите откъм фактическата им страна”, той щеше да научи и един прост процесуален факт, а именно, че само в кимания съдът свидетелствуване не приема. Др. Радонов не познава делото, не е проучил фактите, не е поискал обяснения от другарката Багряна. Впрочем него фактите и не са го интересували – той е търсил само някакъв повод, за да се нахвърля с най-непристойни квалификации върху уважаваната в целия свят българска поетеса. Такава ли трябва да бъде наградата за доблестното държане на безпартийната поетеса през онези страшни времена.”
В спомените си за Никола Вапцаров Георги Караславов пише: „На мене ми беше поръчано да организирам свидетелски показания от авторитетни писатели за защита на Младен Исаев, а при определени обстоятелства, за защита и на Никола Вапцаров. Каузата да се защищава тогава Никола Вапцаров като писател беше твърде ненадеждна – официалната критика него не го признаваше, за него никой от „известните” тогава критици не беше отронил нито думичка. И въпреки това, трябваше да се опита всичко.”
По-нататък в същите спомени четем: „Багряна също е гостувала у Вапцарови в Банско и също отдавна и лично е познавала подсъдимия. Безспорно, тя го познаваше и като поет.”
А пред съда „Елисавета Багряна е отговорила положително, че го познава, че е добър човек и че е поет”.
В една анкета с Иван Сарандев Багряна казва:
„ – Трябва да кажа, че самия Вапцаров аз лично не познавах”. „Когато влязох вътре, председателят ме предупреди да не гледам в залата и да му отговоря на три въпроса с „да” или „не”.
Първият – Познавате ли лично Никола Вапцаров?
Отговорих – Не го познавам.”
Литературният критик Любен Георгиев попитал Багряна за баба Елена Вапцарова:
- При разговора си с нея защо не я накарахте да отиде при царя?
-Казах й. Напомних й за портрета, за подаръците му, колко са близки. Тя ми отговори, че ходила при него и го молила, но той отказал. „Два пъти вече го спасявах – отговорил й, – сега не мога?”
- Това тя ли ви го каза преди делото?
- Да.
Когато човек чете тази фактологична еклектика, не може да не си зададе някои въпроси. Ето първия:
- Защо Багряна се отказва от познанството си с Никола Вапцаров?
Не се наемам да говоря от нейно име – нямам подобно пълномощно. Но е факт, че тя е била инструктирана как да се държи, накъде да гледа и накъде да не гледа и как да отговаря. За съда не е могло да не бъде ясно, че трябва да осъди на смърт Никола Вапцаров. А за тази цел е било необходимо свидетелските показания да бъдат опорочени или обезсмислени.
И е постигнал своята цел.
Ето как.
Крайно нежелателно е било явяването на народния представител Таско Стоилков в съда, за да защищава противник на властта. Ами ако се възползва от полагащия му се имунитет и каже нещо, което дори индиректно би било неприятно за монарха!
И той е елиминиран – все едно какви са причините – субективни или обективни.
Другите двама решават да се явят, но...
Но... „Бойка си спомня, че видяла как, че преди да влязат да свидетелсвуват, с Багряна и Щъркелов е извършена неправомерна от юридическа гледна точка манипулация... Докато чакат в двора, прокурорът разговарял дълго със свидетелите... Очевидно им е оказал явен натиск. Предупредени са, че процесът повдига тежки обвинения към подсъдимия и няма смисъл да бъдат обстоятелствени в показанията си, а да отговарят кратко...”
Едва ли им е казал само това, след като са разговаряли дълго – можем само да се досещаме, но няма да бъдем далече от истината.
По-нататък К. З. пише: „Наистина документите от процеса не са фиксирали какво точно е изрекла и как именно си е поклатила главата поетесата, дали се е държала двусмислено, като думите й са били отричани от жестовете й или не... Съдим по косвени данни за поведението й, по спомените на очевидци.”
Отново се изправяме пред ситуация, която умни хора са нарекли „Решава логиката”. (Това го е имало още по времето на Цицерон).
Самата Багряна допуска да е кимала точно обратното на думите й, защото имала навик това да го прави механично и го правела по европейски, а не по български.
Е, не можем да не се запитаме:
- А как са го разбрали съдиите – по български или по европейски?
И още един въпрос:
- А интересът какво им е повелявал – по европейски или по български да възприемат кимането на Багряна?
Тези въпроси не биха съществували, ако беше проговорил Младен Исаев, който е бил и очевидец, и участник в процеса като подсъдим. Нещо повече – той дължи благодарност на Багряна за подробното свидетелствуване в негова полза. Освен това – не е имал основание да се страхува от живковизма. Но той не проговори и превърна мълчанието си в загадка.
За генерал Крум Радонов винаги се пише негативно и се споменава само известната му статия, публикувана във в. „Народна армия”. А защо никой не си спомня какво е направил той за Никола Вапцаров, когато е бил в Москва и немалко е допринесъл за световната му слава?
Подобаващо внимание заслужава и написаното от Георги Караславов.
Спомените на големия български писател за Никола Вапцаров са писани и издадени по времето на живковизма, затова в тях има и безспорни истини, и недоизказани неща или направо премълчани, или казани с половин уста, или направо неверни. Но по времето, когато господствуваше правешкият корифей, другояче не можеше и да се пише. За съжаление живковизмът е още жив, след кто за Никола Вапцаров не може да се каже истинската истина.
Нека се опитаме да видим кое е безспорното и кое предизвиква въпросителни.
Няма никакво съмнение, че писателските усилия са били насочени преди всичко към спасяването на Младен Исаев, защото и най-добрите приятели на Никола Вапцаров приживе не са могли да оценят гигантския му духовен ръст. Това става по-късно. И ако читателите на „Хамлет” са се родили 200 години след неговото написване, то читателите на „Моторни песни” защо да не се родят няколко години след разстрела на техния автор?!
В отговора си на генерала Георги Караславов е действително язвителен, но аргументите му не са убедителни.
Той пише, че Багряна свидетелствувала „гласно” и „ясно”...
Но това го казва само той: документите от процеса не го потвърждават.
Багряна свидетелствувала в полза на Вапцаров...
Но нали самата тя признава, че се е отрекла от познанството си с него?
А защо Вапцаров й е задал въпрос?
Но нали той е очаквал тя да се произнесе за неговата поезия?
Караславов обвинява генерала, че не познавал делото...
Но нали и Георги Караславов не е познавал делото...
Ако го е познавал, щеше ли да пише: „Багряна също е гостувала у Вапцарови в Банско и също отдавна и лично е познавала подсъдимия. Безспорно, тя го познаваше и като поет.”
„Елисавета Багряна е отговорила положително - че го познавала, че е добър човек и че е поет.”
Генералът не знаел и един прост процесуален факт... – а именно, че съдът не приемал кимванията за свидетелствуване...
Ако става дума за парижки съд, бихме казали „да”.
Ако става дума за лондонски съд или вашингтонски – също бихме казали „да”.
Но тука става дума за фашистки съд.
Нещо още по-лошо – за лакеи на хитлерофашизма. И да им се приписва на тези лакеи процесуална почтеност, която е присъща на истинското правораздаване, не значи ли черното да се представя за бяло?
Генералът не поискал обяснения от другарката Багряна...
А нима Георги Караславов отиде при националната поетеса и й каза:
- Уважаем другарко Багряна, от все сърце Ви моля да ме извините!
- ???!!!
- Аз съм виновен пред Вас... Аз съм първопричината... Аз ритнах кутийчето на Пандорчето!...
В своите спомени за Никола Вапцаров на стр. 227 Караславов пише:
„Понеже старият Вапцаров имаше големи мустаци, в нашия приятелски кръг ние го зовяхме Тарас Булба. Но аз не знаех, че за разлика от Гоголевия Тарас Булба банскалийският Тарас Булба имал и дъщеря. Никога у Вапцарови аз не чух да се говори за сестра. А и сестрата, доколкото ми е известно, не е посетила дома на своя брат Никола. Поне аз не съм я виждал в дома му през нашето общуване – и гостуване – в продължение на седем години. Едва след 9.IХ. 1944 година научих, че Вапцаров имал сестра. Трябва да му е било мъчно, че е укривал това, защото зетят и сестрата на Вапцаров са били дейни крепители на оня строй, срещу който поетът се бори с такава сила и с такава дълбока ненавист и който строй чрез своите съдии го осъди на смърт, а чрез своите палачи го разстреля”.
За „зетя” ми е известно, че е бил полицейски служител и след Девети септември е ликвидиран без съд и присъда. Не ми е известно какви „заслуги” е имал, за да го сполети такава участ. Но навярно е имал „подходящи заслуги” като „деен крепител” на оня строй... Навярно...
Но да се хвърля обвинението върху сестрата на поета Райна Вапцарова, че е била „деен крепител на оня строй”, е абсолютно несправедливо – това би означавало да бъде обвинена в „индиректно братоубийство”.
И ако всички, познаващи добре събитията, искат да се премахне несправедливото обвинение към Елисавета Багряна, че е виновна за гибелта на Никола Вапцаров, нима истината и справедливостта не изискват страшната обида към Райна Вапцарова също да бъде премахната?
Статията на генерала по същество беше отговор на това обвинение. Но като че ли след това никой не си спомни за жестоката обида на Райна Вапцарова и надеждата за справедливост остана да ридае в пустинята на политическата преднамереност.
След този кратък преглед на процеса идва неминуемият и жесток въпрос:
- Кой е виновен за разстрела на Никола Вапцаров?
Най-после документите проговориха.
Фактите ще ни кажат истината.
Ето я.
„Баба Елена успява да се срещне с монарха. Паднала в краката му, се обръща към него с думите: „Милост, милост, Ваше величество – животът на моя син Никола е във Вашите ръце... Съжалете една нещастна клета майка...”
Следва отговор на монарха: „На Борис косъм няма да падне от главата, но за Никола имаме всички доказателства и веществени улики – той се е борил срещу мене и държавата. Той е мой враг!”

Ето кой е виновен, ето кой го е осъдил на смърт, а после неговите лакеи са изпълнили волята му.
Всеки, който познава – дори елементарно – същността на класическия и лакейския фашизъм, никога не би обвинил Елисавета Багряна, че не е спасила Никола Вапцаров. А на невинния човек не може да пострада световният авторитет.
Ако някой наивник допуска, че българската съдебна система се е корумпирала през последните две десетилетия, дълбоко се заблуждава. И най-жестоките и несправедливи присъди са произнасяни от политиците, но не и от Темида. Българската Темида само е изпълнявала ролята на съдебна проститутка.
Хора, които познават добре творчеството на Никола Вапцаров, твърдят, че не можем да си представим поезията му без Испанския цикъл.
И това е така, както не можем да си представим Испанския цикъл без стихотворението „Писмо”, което е един от най-съкровените шедьоври в цялата световна поезия.
И, тръгвайки от Испания, стигаме до следващия неизвестно логичен и голям въпрос:
- А можем ли да си представим поезията на Никола Вапцаров без неговите „Песни за Родината”?
Според „преоткривателката” му можем, защото тя ги премълчава или цитира по нещо от тях, но от шовинистически позиции. Трудно е, много е трудно вече да се скрива македонското национално съзнание на автора, който по най-задушевен, искрен, сърдечен начин, но едновременно с това недвусмислено категоричен, възпява Македония като своя Родина, която му е по-скъпа дори и от майка, и с могъщата сила на огромния си поетичен талант отхвърля каквато и да било възможност тази Родина да се нарича България.
За далечна Испания, където се състоя генералната репетиция на предстоящия съдбоносен исторически двубой, Никола Вапцаров писа:
„Сега за мене ти си участ.
Сега за мене си съдба.
И аз участвам неотлъчно
в борбата ти за свобода”.
А близката България е безкрайно далече от сърцето му:
„Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете е чужда”.
Няма абсолютно никакъв смисъл да се опитваме да си представим поезията на Никола Вапцаров без стихотворения като „Родина”, „Земя”, „Доклад”, „Илинденска”, „Майка”...
А когато „преоткривателката” все пак се докосва до тях, ето как ги интерпретира: „... в бележките на поета към незавършената поема „Илинден” и стихотворението „Доклад” се долавят явни нотки на несъгласие с Коминтерновските предписания по националния въпрос. Дори – вътрешна опозиционност спрямо каноничните и малодарни писания на „колегите” му от МЛК. Обяснението на тази подмолна позиция на родения бунтар е в родовата му „обремененост” да е син на войводата от ВМОРО Йонко Вапцаров...”
Както виждаме, в мащеха България за Никола Вапцаров могат да се пишат всякакви нелепости – да му се приписва несъгласие с онези, които признават Македония и македонския народ, дори нелегална опозиционност спрямо колегите от Македонския литературен кръжок, защото са македонци, които творят за Македония. И всичко това – защото е син на Йонко Вапцаров, който е съратник на Ванче Михайлов – македонския касапин... Тази линия да се прави някакво духовно, идейно или политическо сродяване между антиподни противоположности е нещо повече от кощунство с паметта на македонския духовен великан Никола Вапцаров.
Защо все пак се отива чак дотам?
Защото според официалната българска политика всичко, що е македонско, е „исконно българско”. Ако някой посмее да твърди, че македонското си е македонско – жална му майчин – за него всички врати ще бъдат затворени, а тайните служби така ще се изгаврят с него и така ще му почернят живота, че никога да не може да се опомни.
Една от причините за подобна политика е зашифрована в изказването на Салваторе Каузимодо: „Народите, които имат личности като Никола Й. Вапцаров, растат в очите на света.”
Опитайте се да си представите духовна България без македонския Никола Вапцаров и не на мене, а на себе си отговорете, вие, които непрекъснато го фалшифицирате, с кого другиго бихте могли да растете в очите на света така, както това става с Никола Вапцаров?
Кого другиго бихте могли да сравните с тази велика личност?
Само добре школувани политически фарисеи могат да се учудват защо от мемоарите на неговите съвременници изчезват пасажите за Македония и Македонския литературен кръжок, а когато кръжокът се споменава, то е, за да бъде обвинен в ... сепаратизъм!
В човешката история сепаратизмът никога не е бил на почит.
И сега не е.
И никога няма да бъде!
Но в случая за какво става дума?
Каква е вината на македонците?
Още Даме Груев е дал безпогрешна дефиниция на вината на македонците и тя не е изгубила своята актуалност. Да си я припомним: - Вината на македонците е в това, че те си искат своите права!
Македонците друга вина нямат!
Стогодишнината от рождението на Никола Вапцаров бе голямо културно събитие за почитателите на неговата поезия по целия свят. Но ние, македонците, които имаме представа за методологията на тайните служби, не можехме да си представим, че това събитие ще мине без българска провокация. Този път провокацията бе извършена от роднините на поета.
И възмутиха световната съвест.
Но и това не е за учудване.
Нима генетиката е казала, че като са му роднини, това непременно ги задължава да носят поне „пшеничено зърно” от морала на Никола Вапцаров? Дори и двама родни братя не винаги си приличат.
Така е и в случая.
Райна Вапцарова, която много добре е познавала братята си, ето какво е писала за тях:
„И Борис беше друг – по-твърд, по-устойчив и не преживяваше така дълбоко скърбите и радостите. Хора, като Борис, не мислеха преди всичко за другите. Но Никола? Той живееше за хората и чрез хората. Беше щастлив само тогава, когато направеше някого щастлив.”
Но това не означава, че в обемистата книга на К. З. няма неща, които да ни учудват. И едно от тези неща е нейната херменевтика, т. е. изопачено да се цитира Вапцаров. С подобна херменевтика се срещам за първи път.
Ще посоча някои примери.

Вапцаров –
„... по едрите звезди
над Фамагуста”.
К. З. – „По едрите звезди на Фамагуста.”
Графично разликата е само в една буква, но разликата в смисъла е огромна. Едно е да се копнее по истинските звезди на небето, а съвсем друго – по техните земни символи. А на земята я ги има, я ги няма. Е, ако става дума за Франция, звезди биха могли да се открият и в Пер Лашез, но Фамагуста не е Париж.
Вапцаров –
„Машината ритмично
припява
и навява топла вера.”
К. З. – „Машината ритмично припява и навява тиха радост.”
Тук коментарът е излишен, защото за всички е ясно, че „тиха радост” и „топла вера” не е едно и също нещо.
Вапцаров –
„Но да умреш, когато
се отърсва
Земята
от отровната
си песен...”
К. З. Но да умреш, когато земята се отърсва от отровната си плесен.
Размененият словоред унищожава ритмиката на стиха, променя оригиналното му интонационно звучене и емоционалната сила и красотата на словото се разпадат. Така се стига до свободния преразказ, който няма правото да претендира за автентичност.
Вапцаров –
„Стреляй горе, стреляй към звездите”.
К. З. – „Стреляй по звездите.”

Не е необходимо човек непременно да бъде астроном, за да си каже:
- Нима звездите са прегладнели кучета, които нощем трагично вият под прозорците на прекалено преялите и им досаждат при сънуването на санстефанвските си илюзии, та трябва да се стреля по тях?!
Вапцаров –
„Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.”
К. З. – „Зная своята цена в живота и напразно няма да се дам.”
Вече видяхме докъде довежда нарушената ритмика на стиха, но тук има и още нещо – кога и къде пословично скромният Никола Вапцаров е определял „своята цена в живота?” Това не е ли подигравка с неговата етика? От такива „преоткриватели” ли се нуждая тя?
Вапцаров –
„Светът е във тебе и мен”.
К. З. –
„Светът е в теб и мен.”
Тук амфибрахият преминава в ямб. Смисълът не се променя, а интонационното звучене, което вече не е автентичното, Вапцаровото, а присаденото от „преоткривателката”.
Вапцаров –
„И аз понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня
със вера”.
К. З. –
„ Като няма с какво ще ви нахраня със Вера.”
Отново се срещаме със свободния преразказ, който се разминава с интонацията на автентичния Вапцаров стих. А трябва ли да напомняме, че интонацията и емоционалното внушение са пряко свързани? Карикатурата, колкото и да напомня оригинала, все пак не е оригинал.
Вапцаров –
„Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини?”
К. З. „Така ли срещаме любимите си, с лимузини?”
Отново прозаизиран стих, отново разминаване с Вапцаров.
Вапцаров –
„Понякога ще идвам във съня ти...”
К. З. –
„Понякога ще идвам в съня ти...”
„Преоткривателката” превръща поезията в проза.
К. З. – „Тя, Вапцаровата Вяра е постигната с настойчиво търсене, в което пътят на поета минава през подражания в ранните стихове от времето на Морското училище: през тъгата, безнадеждността и душевното раздвоение на любимия Яворов, изрекъл „И в свойта вяра сам не вярвам аз”.
Във връзка с този цитат искам да попитам:
- Какво се иска – престъпна дързост или крещяща литературна неграмотност – или и двете заедно – за да направят Яворов „собственик” на един знаменит стих, изплакан от нежната душа на Димчо Дебелянов? Тази грешка на „преоткривателката” се повтаря два пъти. А на туй отгоре и неправилно е цитиран!
- К. З. – „Лирическият герой познава и сякаш лично преживява и различните видове двубои. От една страна е епохалната историческа битка между „кървавата ретроградност” и обновлението на света в името на справедливия нов живот. От друга – коварната безсмислена битка на лъжегероите, „платени със чужди пари” („Земя”).
- Какво е характерно за този цитат?
Ето какво е писал Вапцаров:
„... но днеска ме плиска
ненужно пролятата кръв,
насън ме души
площадния кървав двубой
на твои герои,
платени със чужди пари”.
Това е написал Никола Вапцаров, но го е писал в стихотворението „Родина”, а не в стихотворението „Земя”. Аз вече цитирах първата строфа, в която поетът категорично заявява, че българската земя не е неговата земя, тази земя му е чужда. И в стихотворението „Родина” парите са чужди, т. е. български. Но „преоткривателката” на Вапцаров не казва на неосведомения (а тя осведомена ли е? – б. м.) читател нито какъв е този площаден „кървав двубой”, нито защо и в името на какво българските пари го подклаждат, нито кой ги дава тези пари.
Едва ли някой си прави илюзии, че на тези въпроси може да се отговори честно, почтено и искрено по времето, когато Вапцаров се „побългарява”.
К. З. – „Освен факта на едновременното им раждане (става дума за двете предсмъртни стихотворения на Вапцаров – б. м.) сближава ги и голямата тема за любовта – към обичаната жена и – към „своя” си народ”.
Изразът „своя народ” често срещаме в книгата „Бакьо” от Райна Вапцарова. Но там тя не уточнява кой е този народ – и беше немислимо по времето на живковизма да стане уточнение. Но що се отнася до брат й Никола Вапцаров, неговото становище не подлежи на никакво съмнение или опровержение – този народ е само и единствено македонският народ. Тук, под това иронично „и – към „своя” си народ” музейната „преоткривателка” визира македонския народ, за който Вапцаров писа:
„Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за НЕЯ!”
И когато българските лакеи на хитлерофашизма му прочетоха смъртната присъда, той им заяви:
- Аз се борих за щастието на моята Родина, готов съм да умра за нея!...
В интервю за уважаван столичен вестник преди доста време К. З. заяви: „В семейството им е имало едно обяснимо напрежение, защото детето им Бойко умира на 7 месеца. Ражда им се и второ дете, но и то живее само няколко месеца.”
А каква е истината?
В началото на 1936 година на Никола Вапцаров се ражда син, наричат го Йонко. (От Йонко до Бойко разликата е твърде голяма – б. м.).
На 6 януари 1942 година „Бойка се разболява тежко във връзка с бременността си. Късно през нощта Б. Вапцаров я завежда в най-близката частна клиника. Ражда се момче, което живее само половин ден”.
К. З. недоумява: „Днес можем само да гадаем – ако Вапцаров не бе станал курбан на идеите си, какво ли обемно и разностранно творчество би създал?”
Този въпрос не е нов.
Отдавна си го задават милиони читатели.
Отговорът не може да бъде еднозначен.
Ако Никола Вапцаров живееше в свободна Македония и имаше това, за което цял живот мечта и се бори – свобода и хляб, – действително той би създал и обемно, и разностранно творчество.
Но задавайки си този въпрос без отговор, не можем да не се попитаме:
- А каква би била човешката съдба на поета при новите исторически условия, когато започна масовото побългаряване на македонците?
Съдбата на Никола Вапцаров при новите исторически условия не би била по-различна от съдбата на всички, които останаха безусловно верни на македонската кауза и за нищо на света не биха станали предатели на Македония и македонския народ.
За да си отговорим още по-конкретно на този въпрос, ще ни помогне превъзходното изказване на съпредседателя на ОМО „Илинден” - ПИРИН Стойко Стойков, което той направи при посещението си в Австралия. Ето какво каза той за незавидната съдба на македонското малцинство в България:
„За това, което правим днес, преди 60 години щяха да ни разстрелят, преди 50 години да ни изпратят в концлагер, преди 40 – да ни затворят, преди 30 – да ни интернират, преди 20 – да ни арестуват, преди 10 – да ни бият, а днес могат само да заплашват. Щом нещата са стигнали дотук – то успехът не може да е далече.”
Никола Вапцаров е от онези македонски великани, които умират за Македония, ако обстоятелствата го наложат, но не се побългаряват. Има святи неща заради които великата човешка личност не прави никога и никакви компромиси, и за нея няма никакво значение, че безмилостно жестоката борба я отвежда към деветия кръг на ада.
Когато познаваме един човешки характер, може да си представим как той би се изявил в конкретни исторически условия.
Едва ли почтеният човек се пита защо една от първите задачи на българската лъжедемокрация беше оплюването на великия и безсмъртен Никола Вапцаров. Едва ли, защото на цял свят е известно, че да бъдеш македонец в България – това се счита за недопустима ерес. И за съвсем нормално македонското малцинство да няма никакви права, да бъде премълчавано, а ако докаже своето съществуване – пред очите на цялата световна съвест да бъде привиквано на обяснение в някои твърде известни силови структури на властта.
И когато „преоткривателката” на Никола Вапцаров задава въпроса „Как е възможно всичко това да се случи в България, вече пълноправна членка на Европейския съюз?”, ние, обезправените македонци, с пълно право можем да й зададем нашия въпрос:
- А ако всичко това не би могло да се случи в мащеха България, то в коя друга държава да се случи?!
   НАРОДНА ВОЛЈА
КОЙ УНИЩОЖАВА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИСТИНИ? КОЙ ПРАВИ КОЩУНСТВО В БОЖИЯ ХРАМ?
Читај
КЪМ ВЪПРОСА ЗА НАРОДНОСТТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
МЕМОРАНДУМОТ НА МАНУ, МПЦ-ОА И УКИМ ПОВИКУВА НА ОДБРАНА НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ
Читај
СО БЛЕДСКИОТ ДОГОВОР БУГАРИЈА ПРИЗНАЛА МАКЕДОНСКИ ЈАЗИК, НАРОД И МАКЕДОНЦИ, СЕ ШТО ДЕНЕСКА СПОРИ
Читај

Абонирайте се за вестник “Народна воля”
УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛИ,
Започна абонирането за вестници и списания за 2010 година. Вестник “Народна волja” и през идната година ще има каталожен номер 2050.
Както и досега, “Народна волja” ще Ви информира по интересуващи Ви въпроси от най-различно естество в областта на теорията, историята, културата, изкуството.
На страниците на “Народна волja” ще намерят място Вашите писма, Вашите въпроси, Вашата поезия!


Абонирайте се за вестник “Народна воля”!
Сумата за абонация е минимална:
за три месеца - 1,20 лв.
за шест месеца - 2,40 лв.
за една година - 4,80 лв.

Абонирането ще става във всички пощенски станции в страната. Крайният срок е 15 декември! Ако срещнете някакви затруднения при абонирането, обърнете се към редакцията на “Народна волja” - телефон 073/886-336!
“Народна волja” ще се стреми винаги да бъде вярна на Гоцевите завети и да ги пресътвори в живота на днешния ден!
“Народна волja” ще Ви запознава редовно със свободолюбивите идеи на македонските интелектуалци!
“Народна волja” ще разкрива редовно демагогската националшовинистична политика на ванчемихайловистката ВМРО.

Краен срок за абониране - 15 декември 2010 г.!
За читателите ни в Република Македония цената на едногодишния абонамент е 10 евро. Известяваме тамошните желаещи за абонация, че могат да сторят това в редакцията на седмичника “Македонско сонце” в Скопие. Бъдещите абонати задължително трябва да представят точния си адрес.
Желаещите да получават вестника от Европа заплащат по 40 евро, а тези от САЩ, Канада и Австралия - по 50 USD.
Четете и разпространявайте вестник “Народна волja”! Вестникът на истината, вестникът на утрешния ден!

“Народна волja” - каталожен номер 2050!
Ограничения при абонирането няма!
Знайте: истински свободните хора четат вестник “Народна волja”!
Абонирайте се, за да не пропуснете нито една среща с любимия си вестник и през 2010 година!
101 години от рождението на Никола Вапцаров
И Л И Н Д Е Н С К А

Вината не бе наша.
Вината беше чужда
и другиму тежи
стотонна отговорност.
Когато дойде ден,
когато стане нужда,
ний всичко ще разкажем
на майката история. –

Започнаха със мръсните ръце
да пипат във душите на народа.
Гневът бе толкоз много накипел,
че не съзряха вълчата порода,
муцуните под овчите им кожи,
престъпната и плитка лицемерност.
Но идат дни, когато ний ще можем
да хвърлим кал във мутрите им черни.

И бунта почна.
Нямаше защо
да вдигнеме ръце,
да изостанем.
Ала
с кръвта
на простия народ
в Илинден влехме
наше съдържание.

Какво ще кажете за тази новина,
ще търсите ли тука руски рубли? –
Във Крушево бе феодална власт
и що за скок –
градят сега република!

Те беха също като нас младежи.
Досущ каквито тук сме сбрани ние.
И биха се,
и мреха във метежи,
тъй както утре
ще умреме ние.

Не хленча аз, че буря ги обрули.
Израстват други в димните пожари.
Погледай тук – това е Питу Гули,
а ти, наверно си... Никола Карев.

И ако трябват лозунги – добре! –
ще вдигнеме плакати до луната! –
Свободна искаме,
не щем,
не щем протекторати!

Никола Вапцаров


В А П Ц А Р О

Ти и днес агитираш,
ти палиш отново сърцата
и мъртъв сили намираш,
да пазиш на Гоце земята.
“Ние сме МАКЕДОНЦИ...”
пред нас каза ти смело -
“На Александър потомци,
верни на нашето дело.”
Знаме рзвято ни стана
с патриотизъм кристален,
а за врагът - люта рана
и днес все още коварен.
За трети път на разстрел си,
за трети път оживяваш,
летиш със влака на релси,
своя заряд ни даряваш.
И днес е битка сурова
със върховисти проклети,
които наливат отрова
от чуждо племе наети.
Ти и днес агитираш,
ти палиш отново сърцата
и мъртъв сили намираш,
да пазиш на Гоце земята.

Димитър Иванов

***

ТРЯБВА мъжки да се захванем. Какво всъщност се иска от нас? Много, особено много. Най-много от нас, които сме събрани тук. Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза...Разбира се, че при един по-сериозен анализ би трябвало да се разгледа битът. . . Не по-малко съществен от него е културният фактор, който ще включва историята, и главно историята и легендата за революционното движение, песни, език и други. ...Ние трябва да познаваме македонската история и най-много историята на национално революционното движение - Илинден, Гоце, Даме.

(Из доклада на Никола Вапцаров пред МЛК, 1938 г.)
Поезија
ЛИДИЈА РАЗМОСКА



“...И МОЛИТВА ВО ПРСТЕН ЗА ВЕЧНОСТ”

Лидија Размоска е родена во Охрид во 1982 година. Има завршено студии по педагогија на универзитетот „Св. Кирил и Методиј“ во Скопје. Работи како педагог во основното училиште „Св. Климент Охридски“ во Охрид.
Учествува во работата на литературни клубови и други културни институции. Со поезија се има претставено во списанија, а ја има објавено и стихозбирката „Езерска воздишка“ („Макавеј“, Скопје, 2005). Од оваа стихозбирка ги издвојуваме песните „Утеха“ и „Сокриен спокој“.


УТЕХА

Излез во безизлез.
Сонце среде ноќ.

Времето го мерам
со неуморниот часовник
што тупоти.

Цвет расцветан
во зенитната боја
на младоста
среде просторот
облеан со светлина
покажана од белата
површина,
во црна темнина.

Рај на крајот
од завршената мисла
и молитва во прстен
за вечност.


СОКРИЕН СПОКОЈ

Молчелива ноќ на усните
што испраќа зрак
во душата
со мисла
што напати светнува,
напати летнува.
Во прегратката
Се љубат надежта и зборот
прегазувајќи го прагот
на црвената ружа со солзи
на бескрајот.
Миг што го поминува
рајот со возвишувањето
над пепелта,
во ѕвездената ноќ
на неповторливоста.
Македонија пее

СНОШТИ МИНАВ ПОКРАЈ ВАЗИ

Сношти минав покрај вази
тебе моме не те најдов
срце ми се растрепери
почнав солзи да ронам.

Кажи моме вистината
љубиш ли ме, мамиш ли ме
ил’со мен се подиграваш
да ти мине времето.

Сечи моме руси коси
прави скала да се качам
да ти видам бело лице
ем рудото ти грло.

Ах да можам да разберам
була ли си ил гркинка
ил си моме македонка
што си толку убава.
БИСЕР БАЛКАНСКИ

Солзи сами капат прости ми
тешки се ко твојте планини
плаче срце од три страни
што крвави многу години. (2)

Рефрен:

Е е е еј Македонијо
ти си Бисер Балкански
сплоти Пирин Егеј син
со бистри води вардарски.

Само една има вистина
има една Македонија
делете ја парчете ја
пак ќе биде наша најмила. (2)

Рефрен............

Македонци на глас запејте
македонско оро играјте
мајка мила спомнете ја
жива била Македонија. (2)

Рефрен .............. (2)


Our Name is Macedonia
ОМО ’Илинден’ - ПИРИН
Macedonian Human Rights Movement International
European Free Alliance
 
Начална • За нас • Архив • За врзака • Линкове
© 2007-2020 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting