НАРОДНА ВОЛЈА

Д.и.н. СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)

Да мина и на третото „доказателство”. Става дума за възраженията, написани от адвокатите или от самите подсъдими, след като им е представен обвинителният акт, като в тези възражения те освен своето становище по обвинението посочват и свидетели, които биха могли да докажат някои неща в тяхна полза.

Такова колективно възражение е направил и адвокат Петър Попзлатев от името на всичките си клиенти: Трайчо Костов, Никола Стоянов, Костадинка Зафирова, Нина Петрова Румина, Стоян Захариев Христов, Никола Вапцаров. Двама от тях, които са македонци, се позовават на българската карта. Едната е рускиня (Румина), а тримата останали са българи, като Костов и Стоянов въобще не се позовават на това, че са българи, а Стоян Христов иска свидетел, който да докаже, „че аз всякога съм бил разумен и здрав родолюбец, привързан към държавата” и „всякога с уважение съм се отнасял към всички институти на държавата, готов да им служа с всички жертви” (обаче също не се позовава на това, че е българин, а само се прави на националист). Българи се правят само македонците в групата. Костадинка Зафирова се опитва да се застрахова с твърдението, че „открито съм се радвала от освобождението на родината ми Македония” (с. 509, става дума за окупацията от 1941 г.) - едно много характерно изречение, в което се издава истинското отношение – Македония е родина на обвинената Зафирова. Към това се добавя и декларацията, „че съм била фанатично привързана към българската държава и всички нейни институти, които открито съм акламирала, колкото пъти ми се удавало случай за това” (тъжно, пресилено твърдение, от което личи страхът на отчаяния и поставен в ъгъла човек), че „аз съм възпитана в духа на истинско родолюбие като българка” (с. 509, 510). От 6 свидетели, поискани от нея, 5 имат задача да докажат каква българка и патриотка е тя. И идва ред на Вапцаров. Той иска свидетели да докажат, „че съм националист и родолюбец, който почита и уважава всички институти на днешната българска държава”, „че съм отгледан и възпитан като националист и добър българин и че имам минало, което не ми позволява да отида срещу интересите на българската държава”, „че когато съм бил на служба във фабриката на Балабанов, в с. Кочериново, в продължение на 4 години съм изнесъл ред сказки пред събранието на работниците, всякога в националистичен и родолюбив дух”. (с. 510).

Тук има една интересна тънкост – Вапцаров на практика никъде директно не казва, че е българин. Заявява, че е възпитан и отгледан като такъв, а не че самият той е такъв; че това възпитание му пречи да отиде срещу интересите на българската държава, но не и че подкрепя тези интереси; че е родолюбец, но без да каже какъв и чий родолюбец; че почита и уважава институтите на днешната българска държава, но не и че тя е негова и й е предан; че в Кочериново е изнасял сказки всякога в националистически и родолюбив дух, но отново не се казва какъв и чий е този родолюбив дух. Случайност или опит да накара съда да си мисли, че им казва, че е българин, без да им го каже? Днес няма как да проверим. А и не е решаващо. Да го разгледаме като декларация на български национализъм.

Човек би се запитал защо се е налагало Вапцаров да доказва толкова отчаяно, че е български националист, какъвто той никога не е бил, освен ако неговата македонска дейност не е била утежняващо вината обстоятелство?!?

Важно е да се обърне внимание на голямото сходство в изразните средства, използвани от името и на Зафирова, и на Вапцаров, което ни показва, че тези текстове поне в известна степен са дело на адвоката, а не на подсъдимите. Този адвокат е особено характерен с позоваването си на българщината. Целият текст е напечатан с пишеща машина, а само е подписан от обвиняемите.

Позоваването на българската карта не е била лоша идея от страна на адвоката. Известно е, че по горе-долу същото време това правят някои изтъкнати македонски борци срещу българската окупация и които именно благодарение на това се разминават с въжето и куршума, за да могат по-късно, като свободни, да инвестират себе си в изграждането на македонската държава. Затова не е чудно, че намираме и други македонци да опитват този номер. Александър и Мара Междуречки също искат свидетели, които да потвърдят, че „ни познават като честни и добри българи” и посочват връзката с кукушкия войвода Гоце Междуречки. Павел Шатев, бъдещият македонски министър, използва същата хватка и настоява, че „моето политическо становище е било винаги в съгласие с чисто българската национална линия” (с. 502).

Проблемът обаче е бил в това, че докато за македонците от Вардарска Македония, заварени там от българската окупация, тази карта е била печеливша, за тези, живеещи в България преди 1941 г., тя не е. Затова съдът в присъдата не признава смекчаващи вината обстоятелства. Но може би именно това допринася да не намери и „увеличаващи” вината обстоятелства (с. 587)?!

От това, подписано и от Вапцаров (?) възражение, си личи и нещо друго. До каква степен той не е имал на какво да се позове в свое оправдание. Можел е да разчита само на българската карта и на познанството на различни големци с баща му (в това число и царя).

Известно е, че се правят опити да се спаси животът на Вапцаров именно чрез познанството с царя и чрез разиграване на българската карта. Майка му, отчаяна и унизена, пише до царя: „Ваше Величество, младините си аз дадох за България, залъкът от устата си и тоя на децата си аз делех с всички апостоли за свободата на България.” И още: „Молбата ми е милост, милост, Ваше Величество, подарете живота му, на моя отговорност ще се старая да му въздействам, той ще стане добър Българин”. В двете писма до министъра на отбраната Елена Вапцарова отново твърди за сина си „Той ще стане добър Българин и силите и способностите си ще сложи пред олтара на Родината си”. (ЦВА, ф. 15, оп. ІІ, а, е. 112, л. 297). В изпратената до царя молба от Кавала Вапцаровата сестра Райна отива още по-далече: „Мама беше истинска българка и за нея Родината беше най-скъпото нещо. Тя жадуваше да я види свободна „от Дунав до Егея бял, и от Албанската пустиня до Черноморските води”. И сега, когато сърцата на всички ликуват, моята майка не може да се радва, че се е сбъднала мечтата й, защото двамата й синове са обвинени като комунисти”. (ЦВА, ф. 16, оп. ІІ, а. е. 112, л. 491 - 492) (цитатите са по статаията на Проф. д-р Стефан Влахов – Мицов, С почит, с болка, но и с гняв, „Народна воля”, декември 2009 г.).

Тези декларации обаче не помагат на отчаяните Вапцарови роднини, нито на самия него. При срещата на Елена Вапцарова с цар Борис ІІІ той директно й заявява: „На Борис косъм няма да падне от главата, но за Никола имаме всички доказателства и веществени улики – той се е борил срещу мене и държавата. Той е мой враг!” (Влахов).

Всички тези отчаяни писма ясно ни показват, че Вапцаров не е бил добър българин, щом тепърва е трябвало да го правят такъв. Толкова за твърденията от негово име, че бил възпитан като такъв. Опасността от смъртта и още повече заплахата за смъртта на син или брат карат хората да правят неща, на които в нормални условия те не биха били способни. Много вероятно е именно роднините и адвокатът да са убедили Вапцаров да подпише възражението, искащо свидетели да доказват какъв българин е бил и така да подкрепи техните молби до царя. Когато обаче става ясно, че краят идва, след произнасянето на смъртната присъда, когато по настояване на роднините Вапцаров подава молба за помилване, в нея българщината се е стопила: „До Негово Величество царя – София. Осъден съм на смърт чрез разстрелване по наказателния закон дело нр 585 Софийски военно-полеви съд. Моля да бъде заменена присъдата на доживотен затвор. Никола Иванов Вапцаров. Централен затвор”. (ЦВА, ф. 16, оп. ІІ, а. е. 112, л. 329).

И така колко истина е имало в тези възражения на подсъдимите, пред очите на които вече са присвятквали дулата на взвода за екзекуции? За това, колко истина се съдържа в тях, могат да служат следните примери. При престоя си в Кочериново Вапцаров се намира в периода, за който пише в стиховете си, че се е бил отказал от родината си: „...плюх озлобено / и в теб / и в самия живот”. Вапцаров по това време е интернационалист. Ясно е, че дума не може да става за някакво истинско свидетелстване за сказки в националистически дух, изнасяни от него в този период, а просто за лъжесвидетелстване от приятел, за да се спаси животът на Вапцаров. Още по-характерни примери. Цвятко Радойнов, ръководител на терористичната дейност към ЦК на БКП, заявява, че „не е бил дори член на БКП, нито на ЦК,” че „не е имало минно-подривна комисия” (откъде ли знае, след като не е бил член?!) и че той не е бил неин член (Дело, с. 506). Трайчо Костов пък, един от най-активните членове на ЦК на БКП, не само отрича членството си в тази партия, но дори твърди, че „съм се увличал само по чисто демократични принципи, присъщи на буржоазната държава, без каквото и да е левичарство” (с. 508). Това е в същия документ, в който Вапцаров е представен като български националист. Съвсем очевидно е, че всички твърдения на подсъдимите нямат нищо общо с истината, а само с отчаяния им опит да се измъкнат от куршума. Вапцаров е толкова българин, колкото Цвятко Радойнов и Трайчо Костов не са били комунисти, и е имал толкова българско самосъзнание, колкото и Трайчо Костов е бил на буржоазно-демократични позиции.

Прави впечатление, че българите в запазените възражения не се позовават на това, че са българи, не търсят свидетелства, че са добри българи, националисти и т.н. Докато македонците почти всичките го правят. Защо? Дали защото над тях виси и обвинение в предателство към нацията, дали защото активно са проповядвали, че македонците не са българи, и по този начин са попадали под ударите на чл. 16 точка г., та са се мъчели да се оправдаят? Вапцаров и Попов са обвинени по чл. чл.1, 16, 17 от ЗЗД, а чл. 16 предвижда в своята точка г., за онзи, „който в военно време, чрез съставяне или разпространяване на печатни произведения, хвърчащи листове, писма, афиши, снимки, картини и други такива... чрез устна проповед ...отслабва или руши народната сплотеност и единство” затвор от минимум 19 години, а в особено тежки случаи доживотен и смърт.

Изкуственото позоваване само от страна на македонците на това, че са българи, ни показва едновременно несъмнения факт, че те не са били смятани за несъмнени такива и е трябвало да го доказват; че подобни декларации за българщина са се награждавали, или поне се е очаквало, че ще имат положителни за правещия ги последици; а последното ни показва произхода на немалкия брой подобни декларирания, запазени из българските архиви и удобно използвани днес. Мотивите, карали разни македонци да се пишат българи, далеч не винаги са били тяхното самосъзанние. Затова истинските българи са правели в пъти по-малко подобни декларации, нищо че като число са били в пъти повече от македонците!

Но има и изключения – не всички македонци в това дело са се опитали да се спасят, пишейки се българи. Антон Попов в своето възражение никъде не посочва, че е българин, не търси свидетели да доказват такова нещо. Самата дума българин отсъства от възражението му (с. 498, 499). Той иска свидетели, които само да докажат, че е добър човек, който се е занимавал с благотворителна общественополезна дейност. А той, както ще видим, е обвинен и осъден и заради своята македонска дейност! Дали защото не е можел да намери нито един, който да лъжесвидетелства колко добър българин е? Или защото за него това е било непоносимо родоотстъпничество, та е предпочитал смъртта пред това да каже, че е българин? Така постъпва и Атанас Романов. И той иска само свидетели, които да докажат какъв морален, добър и мирен човек е той, но не и че е българин. Макар да иска свидетел за дейността му във връзка с известния с промакедонските си прояви хор „Гоце Делчев”, този свидетел трябвало само да докаже, че го познава като „работник и мирен гражданин” (с. 500, 501).

(Продължава в следващия брой)

НАРОДНА ВОЛЈА

КОЙ УНИЩОЖАВА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИСТИНИ? КОЙ ПРАВИ КОЩУНСТВО В БОЖИЯ ХРАМ?
Читај

КЪМ ВЪПРОСА ЗА НАРОДНОСТТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ
Читај

„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај

МЕМОРАНДУМОТ НА МАНУ, МПЦ-ОА И УКИМ ПОВИКУВА НА ОДБРАНА НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ
Читај

СО БЛЕДСКИОТ ДОГОВОР БУГАРИЈА ПРИЗНАЛА МАКЕДОНСКИ ЈАЗИК, НАРОД И МАКЕДОНЦИ, СЕ ШТО ДЕНЕСКА СПОРИ
Читај

Кон читателите на вестникот

П О П Р А В К А

Во минатиот број на весникот во материјалот посветен на Националната конференција на ОМО „Илинден“ - ПИРИН е допуштена ненамерна грешка. Имено г-нот Александар Поповски, кој ја поздрави конференцијата е представник на Здружението на Македонците од Егејскиот дел на Македонија, а не нa Заедницата на Македонците од Егејскиот дел на Македонија. Им се извинуваме на г-нот Поповски и на читателите на весникот за ова ненамерна грешка.

Начална • За нас • Архив • За врзака • Линкове