Втори август 1903 година. На тази дата преди 117 години избухна Илинденското въстание. Тази епопея против турската тирания бе подготвена и ръководена от Вътрешната македонска революционна организация. Вековният народен гняв преля в героичния подвиг на славните борци, които дадоха живота си за свободата на Македония.
Хиляди илинденци, хиляди въстаници и народни борци с безумната си храброст се бориха и проляха кръвта си за освободителното дело и завинаги останаха в националната македонска съкровищница на безсмъртните.
Техният героичен пример на саможертва в името на освобождението на македонския народ бе и завещание към идните македонски генерации. И този завет всеки честен македонец, всеки свободолюбец и родолюбец во веки веков ще носят в сърцето и в душата си и на дело ще доказват верността си към своята родина.
Вътрешната македонска революционна организация извърши огромна работа по организирането и подготовката на Илинденското въстание. Но в своята си дейност тя срещна яростния си враг в лицето на българските националшовинисти, които с наглост можаха да навлязат в редовете на организацията, дори и в нейното ръководство, и отвътре да разяждат нейната отговорна и благородна борба за осъществяването на вековната народна мечта за свободна и независима Македония.
Със своята си безсрамна политика те можаха да предизвикат преждевременно избухване на въстанието, като умишлено свикаха Солунския конгрес начело с българския върховист и глашатай на двореца Иван Гарванов. На този конгрес присъстваха и лица, които представляваха Централния комитет, без някой да ги е избрал в неговия състав. На конгреса не участваха Гоце Делчев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Яне Сандански, Сава Михайлов и много още от изтъкнатите ръководители на организацията. Нямаше нито един от нелегалните дейци, както нито един от дейците в селата. Поради тази причина Пандо Кляшев недоволно казва: „Конгресът наистина се състоя в Солун, но той не е бил окръжен, нито общ македонски конгрес…”
При това положение с право делегатът на този конгрес Лазар Димитров заяви: „Конгресът по своя състав беше незаконен”. Гоце Делчев преживя този подъл акт на българските провокатори много тежко. Той положи големи усилия, за да спре това върховистко предизвикателство, но вече бе много късно.
Поради тези обстоятелства на 30 април 1903 година в Смилево се свика Окръжен конгрес на представителите на Битолския революционен окръг и бе решено обявяването на въстанието да стане през лятото. Окръжният конгрес в Смилево избра щаб от трима души – Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев. С позив–окръжно до „центровете, селските началници и народа”. Щабът на въстанието в Битолския окръг обяви въстанието на 2 август 1903 година. И въстанието пламна.
Дори и тук, в Битолския окръг, където трябваше да бъде огнището на въстанието, организацията и населението не са разполагали с нужното оръжие за борба с турския аскер. Въпреки това, благодарение на самопожертвователността на въстаниците, Крушево бе превзето и бе обявена първата македонска република – Крушевската република. Но въпреки нечувания героизъм и смелост, въпреки упорството и самопожертвувателността на въстаниците борбата на илинденските борци бе сломена.
Потушаването на въстанието, особено в Битолския окръг, бе придружено с големи жестокости. Опожарени бяха 201 села, 12 440 къщи бяха превърнати в пепелища и 70 835 души останаха без покрив, 4694 души невинни хора бяха убити и над 30 000 имигрираха. В затворите имаше повече от 1000 души осъдени на дългогодишен затвор.
Така завърши Илинденската епопея, първата, ненадмината и до днес масова революционна акция на македонския народ.
Дълга и мъчителна бе борбата, която македонците водиха с турските поробители. Тя бе двойно по-тежка и непоносима поради факта, че се водеше и със съседните държави на Македония – мераклии да обсебят нашата земя и население. Престъпната и подла българска пропаганда бе втъкана в мрежата на българските върховисти. Плановете и сценариите за действия на тези престъпници идваха директно от българския дворец. По този повод поетът Никола Вапцаров точно определи подлата роля на тези изчадия в следните няколко стиха:
“Започнаха със мръсните ръце
да пипат във душите на народа.
Гневът бе толкоз много накипел,
че не съзряха вълчата порода,
муцуните под овчите им кожи,
престъпната и плитка лицемерност”.
Илинденското въстание бе потушено. Но нечуваният героизъм и смелост на македонския народ продължиха и македонските народни борци и партизани на 11 октомври 1941 година обявиха началото на въстанието против фашистките окупатори. А на 2 август 1944 година бе провъзгласена съвременната македонска държава. Но нашите „добри” комшии не мирясаха.
Жалкото е, че и днес, при тази нова политическа ситуация на Балканите и Европа, тази злостна политика към македонската държава и народ продължава. Не се крият апетитите на някои съседни страни към Македония. Залисани в своите шовинистически абсурди, и днес, както в миналото, на тези наши „доброжелатели” пак им текат лигите към Република Македония.
Но те забравят, че един велик народ като нашия, преодолял какви ли не исторически превратности, ще оцелее и днес. За днешните националшовинисти ще остане само срамът от недостойните дела и той ще тегне и върху бъдещите им поколения. Илинден ни прави вечни, но някои трудно разбират това. Кога ще го проумеят?
